Стивен Кинг - Гробище за домашни любимци

— Историята непрекъснато се повтаря — продължи Джъд. — От време на време намираме покачен на високо дърво по някой човек от Милтън или от Уектън, който твърди, че го преследва стадо лосове, големи колкото микробуси. Изглежда, че животните подушват обитателите на Масачузетс или се дразнят от спортните им дрехи, току-що купени от „Л. Л. Бийн“… Бих препоръчал на студентите по зоология да напишат реферат по въпроса, но едва ли някой ще ми повярва.

— Какво означава „разгонени“? — намеси се Ели.

— Няма значение. Важното е да разбереш, че не бива да идваш тук сама — отвърна Рейчъл и несъзнателно пристъпи по-близо до съпруга си.

Джъд като че се засегна и побърза да каже:

— Нямах намерение да ви плаша — гората е напълно безопасна. Пътеката е ясно очертана, въпреки че през пролетта е по-трудно проходима, защото почти непрекъснато е наводнена, с изключение на голямата суша през лятото на петдесет и пета. Тук не расте дори отровен бръшлян, който изобилства в задния двор на училището. Между другото, пази се от него, Ели, ако не искаш в продължение на три седмици да се налагаш с нишестени лапи.

Момиченцето закри устата си с ръка и се изкикоти.

— Пътеката е безопасна — повтори старецът настойчиво и се обърна към Рейчъл, която все още не изглеждаше напълно убедена. — Обзалагам се, че дори Гейдж няма да се отклони от нея, пък и вече споменах, че децата от града често идват тук, за да я поддържат. Никой не ги задължава да го правят — сякаш се подчиняват на някакъв неписан закон. Не искам заради глупавото ми бърборене да плашите Ели с това преживяване — той се наведе към момиченцето, намигна му и продължи: — Знаеш ли, Ели, в живота обикновено става така: всичко е наред, докато вървиш по правия път. Но свърнеш ли встрани, моментално ще се загубиш. Тогава ще трябва да те търсим със спасителен отряд.

Малката група продължи пътя си. Луис го болеше гърбът от тежката раница, с която носеше детето. Като капак на всичко Гейдж току сграбчваше кичур от косата му и ентусиазирано го дърпаше или пък радостно го изритваше в бъбреците. Комари кръжаха около лицето и шията на Луис и очите му се насълзяваха от натрапчивото им бръмчене.

Пътеката се спусна надолу, като криволичеше сред старите борове, сетне навлезе сред шубраците. Тук цареше вечна сянка, ботушите на лекаря внезапно затънаха в кал и в локви застояла вода. Малко по-нататък се натъкнаха на най-сериозното препятствие — блатист участък, който преминаха като внимателно пристъпваха по големите тревни туфи. Сетне пътеката внезапно залъкатуши към върха на хълма, отново обградена от високи дървета. Пот струеше от лицето на Луис; струваше му се, че Гейдж внезапно е натежал с пет килограма, а температурата се е повишила с десет градуса.

— Как си, скъпи? — попита Рейчъл. — Искаш ли да понося детето?

— Добре съм, няма нужда — отвърна Луис и откри, че наистина се чувства отлично, въпреки че сърцето му сякаш щеше да изскочи от гърдите. Иронично си помисли, че не би било зле по-често да се отдава на физически упражнения, които редовно препоръчваше на пациентите си.

Джъд и Ели вървяха един до друг; лимоненожълтите панталони и червената блузка на момиченцето бяха единствените ярки петна върху засенчената от високите дървета пътека.

— Лу, смяташ ли, че знае пътя? — загрижено прошепна Рейчъл.

Сякаш дочул думите й, Джъд се извърна и бодро извика:

— Почти стигнахме… Тежи ли ти много, Луис?

„Господи — помисли си лекарят, — старецът минава осемдесетте, но дори не се е изпотил.“ Ето защо малко агресивно отвърна:

— Съвсем не.

Тласкан от гордостта си, навярно щеше да отговори по същия начин дори да усещаше, че е в прединфарктно състояние. Усмихна се престорено небрежно, намести презрамките на раницата и продължи да върви.

Изкачиха и второто възвишение и се озоваха сред високи колкото човешки бой храсти и преплетени шубраци, пътеката внезапно се стесни и Луис видя как Джъд и дъщеря му минават под арка от стари, избелели от времето дъски, върху които едва се различаваше надписа с големи черни букви: „Гробище за домашни любимци“. Двамата с Рейчъл усмихнато се спогледаха и пристъпиха под арката, като инстинктивно се хванаха за ръце, сякаш щяха да се венчават.

За втори път тази сутрин лекарят изпита огромно учудване, че Рейчъл като че чете мислите му.

Тук земята не бе застлана с борови иглички. Пред очите им се разкри почти правилна окръжност, широка около дванайсет метра, където тревата беше окосена. От трите й страни бе обградена от преплетени шубраци, а от четвъртата — от огромна камара повалени дървета, която изглеждаше едновременно зловеща и опасна. На Луис му хрумна, че онзи, който се опита да си пробие път или да се прехвърли през тях, непременно трябва да е облечен със спортен екип от стомана. Полянката беше покрита с малки надгробни паметници, очевидно направени от деца с подръчни материали — дъски от щайги, парчета дърво, консервни кутии. На фона на гъстите шубраци и на ниските, изкривени дървета, които се бореха за всеки лъч слънчева светлина, изработени от неумелите детски ръце паметници изглеждаха симетрично подредени. Гъстата гора около полянката й придаваше тайнственост и странно езическо очарование, чуждо на християнската религия