Стивен Кинг - Гробище за домашни любимци

Лекарят занесе детето в стаята му и го сложи на креватчето. Докато го завиваше с одеялото, по гърба му пробягаха тръпки и внезапно пред очите му изникна изложбената зала на чичо Франк. В нея нямаше нови коли, модерни телевизори или машини за миене на съдове със стъкло отпред, за да се наблюдава „тайнството“ на сапунения препарат. В залата на чичо Франк бяха изложени само отворени ковчези, дискретно осветени от скрити прожектори. Братът на майка му беше собственик на погребално бюро.

„Боже мой, какво толкова те изплаши? Хайде, забрави го!“

Луис целуна сина си и слезе на долния етаж, за да изслуша разказа на Ели за първия й ден в „истинското“ училище.

В събота, когато бе завършила първата седмица на Ели в новото училище и точно преди студентите да заприиждат в кампуса, Джъд Крендъл пресече пътя и се приближи към семейство Крийд, които се бяха разположили на поляната. Ели бе слязла от велосипеда, за да изпие чаша леден чай. Гейдж пълзеше из тревата, изучаваше буболечките и навярно поглъщаше по някоя; явно не го бе грижа как обогатява организма си с протеини.

— Здравей, Джъд! — извика Луис и се изправи. — Ей сега ще ти донеса стол.

— Няма нужда — спря го старецът. Беше облечен с джинси, отворена спортна риза и зеленикави ботуши. Той се обърна към Ели и промълви:

— Още ли държиш да разбереш накъде води онази пътечка?

— Да! — извика малката и с блеснали очи скочи на крака. — Джордж Бък от нашия клас ми каза, че там, горе имало гробище за домашни любимци. Помолих мама да ми го покаже, но тя ме посъветва да почакам ти да ме заведеш, защото си знаел къде точно се намира.

— Правилно — отвърна Джъд. — Ако родителите ти нямат нищо против, сега двамата ще се изкачим до там. Само че ще ти трябват здрави обувки — на места почвата е блатиста.

Ели тичешком отиде да се преобуе. Старецът я проследи с развеселен, изпълнен с истинска обич поглед, сетне попита:

— Няма ли да дойдеш с нас, Луис?

— С удоволствие — отвърна лекарят, сетне погледна към жена си.

— Ще ни придружиш ли, скъпа?

— Ами Гейдж? Разстоянието е най-малко два километра.

— Ще го сложим в специалната раница.

Рейчъл се разсмя и заяви:

— Съгласна съм… Ти ще нарамиш раницата.

След десетина минути се отправиха на път. Всички, с изключение на Гейдж, носеха туристически обувки. Малкият седеше в специалната раница и с облещени от любопитство очи надничаше иззад рамото на Луис. Ели препускаше напред, гонеше пеперудите и береше цветя.

Тревата на ливадата, която се простираше зад къщата, бе висока почти колкото човешки бой, сред нея проблясваше златник, бъбривият предвестник на есента. Но днес есента изглеждаше далеч, слънцето все още приличаше както през лятото, въпреки че според календара вече бе средата на септември. Вървяха в индийска нишка по добре поддържана пътека; когато достигнаха върха на първия хълм, потта беше избила на големи кръгове под мишниците на Луис.

Джъд спря и лекарят си помисли, че навярно иска да си поеме дъх — сетне изведнъж забеляза гледката, която се разкриваше пред очите им.

— Бива си го, нали? — промълви старецът и Луис развеселено си каза, че думите му са отлично доказателство за пословичната склонност на янките да омаловажават.

— Великолепно е! — задъхано възкликна Рейчъл, сетне се обърна към Луис и го укори:

— Защо никога не си ми казвал за това място?

— Защото не знаех, че съществува — смутено отвърна лекарят. Намираше се в пределите на собствената му земя, но до днес не бе намерил време да изкачи хълма зад къщата.

Ели, която доста ги бе изпреварила, побърза да се върне, последвана от Чърч, и също се загледа в картината пред очите й.

Хълмът не беше висок, пък и не бе необходимо. На изток се виждаха само гъсти гори, а на запад хълмистата местност трептеше като мираж сред златистата мараня на топлия следобед. Наоколо цареше опияняваща тишина; дори камионите на „Оринко“ сякаш бяха спрели да преминават по шосето от страх да не я нарушат.

Луис се досети, че гледат към долината на река Пенобскот, по която в миналото дърварите спускали отсечените трупи към Бангор и към Дери. Но хълмът, върху който стояха, се намираше на юг от Бангор и вдясно от Дери. Тук широката река течеше спокойно, сякаш потънала в мечти. Някъде в далечината Луис съзря очертанията на Хамдън и на Уинтърпорт; струваше му се, че може да проследи чак до Бъкспорт подобното на черна змия шосе 15, което се виеше успоредно с реката. Оттук се разкриваше изглед към обградената с гъсти зелени дървета река, към селските пътища и ниви. Заостреният връх на баптистката черква стърчеше сред брястовата горичка, а вдясно Луис забеляза солидната тухлена сграда на училището на Ели.