Стивен Кинг - Гробище за домашни любимци

Двамата изпиха няколко литра кафе, докато тревожно очакваха завръщането на Ели. Накрая Луис не издържа, отиде в стаята, където щеше да бъде кабинетът му и се заразхожда из нея, като безцелно преместваше натрупаните вещи. Рейчъл се зае с обяда непривично рано.

В десет и четвърт телефонът иззвъня. Тя се втурна към него, без да дочака повторното му иззвъняване и задъхано изрече „ало?“ Луис застана на вратата между кабинета и кухнята. Сигурен бе, че се обажда учителката на Ели, за да им съобщи, че дъщеря им не може да се справи с уроците; че големият стомах на образователната система я намира трудно смилаема и е готова да я повърне. Всъщност се обаждаше Норма Крендъл — предлагаше им дузина мамули от последната царевица, току-що обрана от Джъд. Луис взе пазарската чанта и отиде при стареца, като го смъмри, че не го е повикал да му помогне.

— Не се кахъри, и без това тазгодишната реколта е ужасно скапана — отвърна Джъд.

— Що за език! — сгълча го Норма, която се появи на верандата със старомоден поднос и им подаде чаши с изстуден чай.

— Съжалявам, скъпа.

— Ами, съжаляваш! — възкликна Норма, намигна на Луис и се отпусна на стола — лицето й се изкриви от болка.

— Видях как Ели замина с автобуса — отбеляза старецът и запали цигара.

— Не се безпокой, Луис — намеси се Норма. — Децата почти винаги свикват с новата обстановка.

„Почти винаги“ — мрачно си помисли Луис.

Оказа се, че лошите му предчувствия са били напразни. На обяд Ели се прибра в отлично настроение. Синята й рокля, ушита специално за първия училищен ден, грациозно се развяваше около покритите й със заздравяващи рани крака (върху едното й коляно като по чудо се бе появила нова драскотина). В ръката си размахваше рисунка, на която бяха изобразени две деца, които повече наподобяваха подемни кранове; обувката й бе развързана, едната й панделка липсваше. Щом видя родителите си, тя ентусиазирано извика?

— Пяхме „Стария Макдоналд“. Мамо! Татко! Пяхме „Стария Макдоналд“!. Също както в училището в Чикаго.

Рейчъл хвърли поглед към Луис, който, настанил Гейдж на скута си, седеше на пейката под големия прозорец. Малкият бе почти заспал. Рейчъл побърза да извърне очи, но съпругът й забеляза тъгата в погледа й и за миг изпита ужасна паника. „Значи наистина ще остареем — помисли си той. — Ето я самата истина — по нищо не се отличаваме от останалите хора. Ели тръгна по пътя си… ние също…“

Дъщеря му изтича при него, като едновременно се опитваше да му покаже картината, новата си рана и да разкаже за „Стария Макдоналд“ и за мисис Бериман. Чърч се мотаеше между краката й, като силно мъркаше и Ели като по чудо не се препъна в него.

— Шт-т-т — прошепна Луис и я целуна. Гейдж бе заспал, без да обръща внимание на суматохата около себе си. — Чакай да оставя бебето в леглото и ще те изслушам най-внимателно.

Сетне понесе Гейдж нагоре по стълбата, осветена от лъчите на топлото септемврийско слънце. Когато се озова на площадката, внезапно изпита толкова мрачно и страшно предчувствие, че се закова на мястото си и изненадано се огледа, като се питаше какво му става. Стисна по-здраво детето и едва не го задуши в прегръдките си — Гейдж неспокойно се размърда в съня си. Луис усети, че кожата по ръцете и по гърба му настръхва.

„Какво става“ — питаше се той, чувстваше се объркан и изплашен. Сърцето му биеше лудо, усети хлад в горната част на главата си, сякаш внезапно скалпът му бе станал прекалено малък и не можеше да покрие черепа му; почувства прилив на адреналин. Знаеше, че при силен стрес очите на хората действително изскачат от орбитите: не само се отварят по-широко, а буквално изхвръкват при повишаване на кръвното налягане и на хидростатичното налягане на течността в черепа. „По дяволите, какво е това? Нима ми се привиждат призраци? Имам чувството, че докато минавах по коридора нещо ме докосна, стори ми се, че дори го видях.“

Външната врата шумно се затръшна.

Луис Крийд подскочи, като едва удържа да не изкрещи, сетне се разсмя. Навярно бе попаднал в някаква психологическа „въздушна яма“, свързана с моментна загуба на съзнанието, което се случва не само с душевно-болните. Какво бе казал Скрудж на призрака на Джейкъб Марли? „Може да си къс недоварен картоф. Изглежда ми да имаш гръб, но не и гроб, каквото и да си всъщност“. Дикенс едва ли е предполагал колко верни са думите му от физиологична и от психологична гледна точка. Опитът от лекарската практика бе помогнал на Луис да се убеди в несъстоятелността на разказите за призраци и за духове. Бе стоял до смъртния одър на повече от двайсет души, но никога не бе почувствал „възнасянето“ на душата.