Стивен Кинг - Гробище за домашни любимци

— Господи, гробището наистина съществува от памтивека — обърна се той към Джъд, който незабелязано се бе приближил към него.

Старецът кимна и каза.

— Ела да ти покажа нещо.

Тръгнаха към центъра, където още повече се набиваше в очи концентричното подреждане на гробовете, което изглеждаше случайно при външните кръгове. Джъд спря пред малка, повалена на земята плоча, приклекна и я изправи.

— Едно време върху нея имаше надпис — промърмори той. — Собственоръчно го издълбах с длето, но вече нищо не си личи. Тук е погребано първото ми куче на име Спот, което умря от старост през хиляда деветстотин и четиринайсета точно когато избухна Първата световна война.

Поразен от факта, че на света съществува гробище за животни, много по-старо от повечето обикновени гробища, Луис се отправи към центъра му и се опита да разчете избледнелите надписи потънали в земята. Наведе се и се опита да изправи един от тях, почти изцяло закрит от буйната трева; стори му се, че от земята се изтръгна рязък, протестен стон. Под камъка гъмжеше от слепи бръмбари.

Лекарят потръпна и си каза: „Не знам защо, но този «некропол» за животни ми действа подтискащо.“

— Кога е бил изкопан първият гроб? — попита той.

— Божичко, откъде да знам — възкликна Джъд и пъхна ръце в джобовете си. — Във всеки случай гробището вече съществуваше, когато Спот умря. По онова време имах цяла банда приятели, които ми помогнаха да го заровим. Почвата тук е доста камениста, лопатата едва прониква в нея. Пък и аз съм помагал на приятелите си в подобни случаи.

Той измъкна ръката си от джоба и посочи един-два гроба с мазолестия си пръст.

— Ако не ме лъже паметта, тук е погребано кучето на Пит Левасжор, а хей там, една до друга, са заровени трите котки на Албиън Гроутли. По онова време старият Фричи отглеждаше пощенски гълъби. Тримата с Ал Гроутли и с Карл Хана погребахме един от тях, убит от някакво куче.

Старецът се замисли и продължи:

— Знаеш ли, единствено аз съм жив от цялата банда. Всичките ми приятели вече са мъртви, всички до един.

Луис не му отговори; пъхна ръце в джобовете си и безмълвно продължи да се взира в гробовете.

— Да, тук почвата е камениста — повтори Джъд. — Навярно само труп можеш да заровиш тука.

Изведнъж Гейдж се разплака. Рейчъл го вдигна на ръце, приближи се към тях и промълви:

— Гладен е. Струва ми се, че е време да се връщаме, Лу. „Моля те!“ — казваха очите й.

— Добре — отвърна Луис в отговор на безмълвната й молба. Отново надяна раницата и се обърна с гръб, за да може Рейчъл да постави малкия вътре. Сетне загрижено извика:

— Ели! Хей, Ели, къде си?

— Ето я — Рейчъл посочи към камарата повалени дървета.

Момиченцето се катереше по нея, сякаш се намираше на катерушка в училищния двор.

— Миличка, слизай веднага — извика Джъд и за първи път в гласа му прозвуча тревога. — Ако пъхнеш крака си където не трябва, дънерите ще се разместят и ще ти счупят глезена.

Ели побърза да скочи на земята, извика от болка и се приближи към тях, като потъркваше бедрото си. Кожата й не беше наранена, но сух клон бе разкъсал панталоните й.

— Видя ли, че съм прав, назидателно каза старецът и разроши косата й. — Дори местните хора, които познават горите, не минават през подобни прегради от сухи клони и гледат да ги заобиколят. Повалените от вятъра дървета понякога са много лоши и стига да могат, положително ще те захапят.

— Вярно ли е? — попита момиченцето.

— Да — отвърна Луис, преди старецът да отвори уста.

Джъд побърза да го подкрепи:

— Дърветата са натрупани едно върху друго както клечки от детска игра. Ако стъпиш, където не трябва, цялата камара ще се срути като лавина.

Ели въпросително изгледа баща си и промълви:

— Вярно ли е, татко?

— Сигурно, миличка.

— Пфу! — момиченцето хвърли поглед през рамо към купчината сухи дънери и извика:

— Лоши дървета! Скъсахте ми панталоните!

Тримата възрастни избухнаха в смях. Само камарата стари дънери остана безмълвна; стърчеше под яркото слънце, което десетилетия наред бе избелвало сухите клони. Луис си каза, че му напомня на скелет на праисторическо чудовище, убито от добър и благороден рицар. Все едно, че гледаше костите на дракон, струпани на гигантска пирамида.

Още тогава му се стори странно, че огромната камара така изкусно прегражда гробището на домашните любимци от неизбродните гори, които Джъд наричаше „индиански“. Струваше му се прекалено небрежно наредена, за да е дело на природата. Навярно…