Стивен Кинг - Гробище за домашни любимци

— Скъпа — промълви той. — Знаеш, че ако зависи от мен, Чърч ще доживее до сто години. Но не аз измислям правилата.

— Тогава кой? — запита Ели и сама си отговори с изпълнен с ирония глас: — Бог, предполагам.

Луис едва се въздържа да не се изсмее; но въпросът бе прекалено сериозен.

— Бог или някой друг — промълви той. — Зная единствено, че един ден часовникът спира. И никой не е застрахован, малката ми.

— Не искам Чърч да стане като онези мъртви животни — внезапно избухна Ели, личицето й се обля в сълзи. — Не искам Чърч да умира. Нали е мой котарак, а не на Господ. Нека Бог си намери друга котка! Нека Бог вземе всички гадни стари котки и да ги убие! Но Чърч си е мой.

По коридора се разнесоха стъпки — Рейчъл бе излязла от кухнята и стреснато надничаше в кабинета. Ели плачеше, положила глава върху гърдите на баща си. Сълзите й бяха сълзи на облекчение; беше споделила страха си; той вече имаше образ, който, макар и страшен, вече не всяваше ужас в нея. Въпреки че не можеше да го промени, поне имаше възможност да си поплаче.

— Ели — прошепна той и още по-нежно я притисна в прегръдките си. — Ели, Чърч не е мъртъв; погледни как спи върху перваза на прозореца.

— Но може да умре — изплака тя. — Може да умре по всяко време.

Луис продължи да я люлее в прегръдките си; може би грешеше, но му се струваше, че Ели плаче заради неумолимостта на смъртта; за това, че тя не се поддава на убеждаване и не се трогва от сълзите на момиченцата; навярно плачеше заради жестоката й непредсказуемост и още заради прекрасната, но ужасяваща способност на хората да превръщат символите в практични умозаключения, понякога ведри и благородни, друг път — ужасяващи. Ако всички тези животни са умрели и са били погребани, то и Чърч може да умре по всяко време и да го погребат; а щом е възможно да се случи с Чърч, тогава същата съдба очаква майка й, баща й, братчето й. Дори самата нея! Смъртта бе абстрактна идея, но гробището за домашни любимци беше реалност. Надписите върху грубо изработените надгробни плочи разкриваха истини, разбираеми дори за дете.

Луис си помисли, че в случая е много по-лесно да излъже, както бе направил преди малко по повод продължителността на живота на котките. Но подобна лъжа положително ще бъде запомнена и по-късно ще му донесе двойка в бележника, чрез който всички деца оценяват родителите си; подобна лъжа заплашваше да бъде изцяло в пасив на Луис. Самият той бе изпитал същото разочарование в детството си — майка му го бе излъгала че когато поискат, жените намират бебетата в росната трева. Лъжата бе безобидна, но Луис никога не можа да си прости, че е повярвал, нито на майка си — че го е излъгала.

— Миличка, всички умират — каза той. — Смъртта е част от съществуването.

— Несправедливо е! — продължи да плаче момиченцето. — Наистина е несправедливо!

Този път Луис не можа да измисли подходящ отговор. Дъщеря му продължи да плаче. Той се надяваше, че скоро сълзите й ще пресъхнат. Днес Ели бе направила първата стъпка към възприемане на неизбежната истина, с която трябваше да се примири и която нямаше да я напусне до края на живота й.

Притискаше дъщеря си до гърдите си и се вслушваше в празничното биене на камбаните, което се носеше над ожънатите ниви; след малко Ели престана да плаче, но едва по-късно баща й разбра, че е заспала като котарака на перваза.

Той я сложи в креватчето й, сетне слезе в кухнята, където Рейчъл яростно бъркаше палачинковото тесто. Луис сподели с нея учудването си от необузданото избухване на Ели; обикновено дъщеря им бе изключително спокойна.

— Точно така — заяви Рейчъл и с трясък постави купата върху масата. — Обикновено е спокойна, но ми се струва, че не мигна през миналата нощ. Чух я да се мята в леглото, а в три часа Чърч поиска да го пусна навън. Знаеш, че го прави само когато Ели е неспокойна.

— Но защо смяташ, че тя…

— Много добре знаеш защо! — гневно извика Рейчъл. — Причината е в онова проклето гробище! Тя наистина се разтревожи, Лу. За пръв път в живота си вижда гробище… и е доста разстроена. Не очаквай от мен да изпратя на приятеля ти Джъд Крендъл благодарствено писмо за приятната разходка.

„А, ето, че изведнъж Джъд е само мой приятел“ — развеселено, но същевременно разтревожено си помисли Луис.

— Слушай, Рейчъл… — поде той, но жена му го прекъсна:

— Не искам никога повече Ели да отива там!

— Рейчъл, Джъд беше прав — пътеката е съвсем безопасна.

— Много добре знаеш, че не става дума за пътеката — заядливо произнесе жена му, взе купата и започна да бие тестото още по-силно.