Стивен Кинг - Гробище за домашни любимци

Жена му взе купата с тестото и я тресна върху масата до печката. Сетне се залови да маже тигана с мазнина; устните й бяха стиснати.

Луис търпеливо се опита да обясни:

— Няма нищо лошо детето да научи нещо повече за смъртта. Всъщност смятам, че дори е необходимо. Реакцията на Ели, дори сълзите й, ми се струват напълно естествени. Тя…

Жена му рязко се обърна, втренчи се в него и изрече:

— Да, напълно естествено е дъщеря ти да плаче сърцераздирателно заради котарака, който е жив и здрав…

— Престани! — прекъснал той. — Говориш глупости.

— Точно така, въпросът е приключен.

— Лъжеш се — отвърна Луис, на когото цялата дискусия започваше да писва. — Досега говореше единствено ти, имаш ли нещо против да ме изслушаш?

— Няма да позволя на Ели отново да отиде в гробището и туйто. Що се отнася до мен, въпросът е приключен.

— От една година насам дъщеря ни знае как се раждат бебетата — каза Луис, като се постара да говори спокойно. — Спомняш ли си, че й купихме книгата на Майерс и й обяснихме всичко? Съгласихме се, че децата трябва да знаят как се появяват на бял свят.

— Това няма нищо общо с…

— Напротив! — грубо я прекъсна съпругът й. — Докато разговаряхме в кабинета ми за Чърч, си спомних как майка ми ме забаламосваше с приказката за зелевия лист, когато я питах как се раждат децата. Никога не забравих лъжата й. Струва ми се, че децата никога не прощават лъжите на родителите си.

— Раждането на бебетата няма нищо общо с проклетото гробище! — ядосано изкрещя Рейчъл, докато очите й казваха: „Можеш да изреждаш примери цял ден и цяла нощ, докато ти пресъхне гърлото, но няма да ме убедиш.“

Въпреки всичко, Луис направи последен опит:

— Гробището разтревожи Ели, защото олицетворява смъртта. Дъщеря ни знае как се раждат бебетата; полянката на върха на хълма я подтикна да научи за това как свършват нещата — подобна реакция е съвсем естествена. Всъщност, смятам че това е най-естественото нещо на све…

— Престани да повтаряш едно и също! — внезапно изкрещя Рейчъл.

Резкият й глас накара Луис да се сепне и автоматично да се отдръпне. Лакътят му закачи отворения плик с брашно върху масата, който се преобърна, падна на пода и се разкъса. Съдържанието му се понесе във въздуха като бяло облаче.

— По дяволите! — рече той.

Гейдж проплака в стаята на горния етаж.

— Прекрасно, няма що! — възкликна Рейчъл и също се разплака. — Отгоре на всичко събуди и детето. Благодаря ти за тихата и спокойна неделна утрин.

Сетне се отправи към вратата, но Луис я спря, като постави ръка на рамото й. Въпреки желанието си да се въздържи, здравата бе кипнал. Та нали Рейчъл бе тази, която събуди Гейдж с истеричните си крясъци!

— Позволи ми да ти задам само един въпрос — каза той. — От лекарската практика ми е известно, че всичко — абсолютно всичко — може да се случи на живите същества. Може би ще се наемеш да обясниш на Ели какво ще стане, ако котаракът и заболее от тифус или от левкемия (левкемията е много разпространена сред котките, както знаеш), или пък го прегази камион. Е, съгласна ли си?

— Пусни ме! — изсъска Рейчъл. Но в погледа й се четяха мъка и ужас, много по-силни от гнева й. Очите й сякаш казваха: „Не желая да разговарям по този въпрос, Лу и с нищо не можеш да ме принудиш“. Сетне нервно продължи:

— Пусни ме. Трябва да отида при Гейдж, преди да падне от креват…

— Съгласна ли си? — повтори Луис, сякаш не я чуваше.

— Защото смятам, че е твое задължение. Обясни й, че не е прието да се говори за смъртта, че възпитаните хора избягват да обсъждат подобни въпроси, просто ги погребват… о, извинявай, не бива да споменаваш думата „погребват“, за да не травматизираш Ели.

— Мразя те! — изхълца Рейчъл и грубо блъсна ръката му.

Луис вече съжаляваше за думите си, но бе прекалено късно.

— Рейчъл — понечи да каже той, но жена му мина покрай него и се разплака още по-силно.

— Остави ме намира! — извика тя. — Направи, каквото можа.

Сетне спря на прага на кухнята и обърна към него обляното си в сълзи лице.

— Моля те само за едно — никога повече да не обсъждаме този въпрос пред Ели. Няма нищо естествено в смъртта! Абсолютно нищо! И ти го знаеш най-добре, защото си лекар!

Обърна се и излезе, като остави Луис сам в кухнята, която сякаш все още кънтеше от свадата им.

След малко той стана, отиде в килера и взе метлата. Докато метеше пода, размишляваше върху последните думи на Рейчъл; колко диаметрално противоположни са били възгледите им по този въпрос и колко дълго не са си давали сметка за това. Защото като лекар той смяташе смъртта (с изключение може би на раждането) за най-естественото нещо на света. В живота нищо не е абсолютно сигурно: нито данъците, нито човешките свади, нито обществените конфликти, нито величието или падението. Стрелките на часовника неумолимо се въртят и накрая остават само надгробните паметници, които, с течение на времето рухват и надписите им изчезват. Дори морските костенурки и гигантските секвои умират някой ден.