Стивен Кинг - Гробище за домашни любимци

Джъд и Норма се разсмяха, Луис също се усмихна и си помисли, че не би било зле Рейчъл да чуе разговора им.

— Момчетата точно щяха да се сбият, когато Менди, сестрата на Били, донесе четвъртия том на „Енциклопедия Британика“ — продължи Джъд. — По онова време баща й Стивън беше единственият лекар в цялата област от Бъкспорт до Бангор — само той можеше да си позволи пълен комплект от енциклопедията.

— Стивън Холуей беше и първият човек в околността, който си прекара електричество — намеси се Норма.

— Та както ви казвах — продължи Джъд, — ето, че се появи Менди. Приличаше на наперено врабче; полата й се развяваше, притискаше към гърдите си книга, която бе прекалено голяма за ръста й. Били и малкият Боуи (все ми се струва, че беше Кендал, който изгоря заедно със самолета си при приземяването след тренировъчен полет на пистата в Пенсакола в началото на хиляда деветстотин четирийсет и втора) тъкмо се канеха да се нахвърлят с юмруци върху близнаците Хол, за да си осигурят привилегията да отнесат бедното старо животно до последното му жилище.

Луис усети, че го напушва смях; не успя да се въздържи и се разсмя от сърце. Изведнъж почувства как изчезва напрегнатостта, породена от вчерашната свада с Рейчъл.

— Менди се спусна към тях и закрещя: „Почакайте! Почакайте! Погледнете какво намерих!“. Момчетата отпуснаха юмруци и се втренчиха в нея. Мамка му, момиченцето…

— Джъд — укоризнено го прекъсна Норма.

— Извинявай, скъпа, но езикът ми винаги се отплесва, когато разказвам тази история.

— Знам — отговори старицата.

— И да пукна, ако лъжа, но момиченцето бе отворило енциклопедията на статията, озаглавена „ПОГРЕБЕНИЯ“, илюстрирана с голяма снимка на кралица Виктория, която се отправя на последното си пътешествие… От двете страни на ковчега й са застанали по петдесет души, някои, облети в пот, се опитват да повдигнат ковчега, други просто стоят до него, издокарани в елегантни палта, сякаш очакват да бъде обявен края на конните състезания. Менди се обърна към момчетата: „Тук пише, че когато се извършват тържествени погребения на държавни глави, всички желаещи могат да носят ковчега!“.

— И навярно проблемът е бил разрешен? — усмихнато попита Луис.

— Точно така. Накрая се оказа, че има двайсетина желаещи да носят ковчега на Боузър. Да пукна, ако не изглеждаха точно като хората на снимката в енциклопедията — липсваха им единствено ризите с къдрички и цилиндрите. Самата Менди се зае с организиране на погребението. Строи момчетата в редица и даде на всекиго по едно полско цвете — глухарче, салеп или маргаритка — сетне шествието потегли. Често си мисля, че страната ни е загубила много, защото никой не се е сетил да предложи кандидатурата на Менди Холоуей за Организацията на обединените нации — той се засмя и поклати глава. — Независимо от всичко, от този ден нататък, Били Саймъндс престана да сънува кошмари, свързани с гробището за домашни любимци. Известно време тъгуваше за кучето, сетне се успокои и продължи да живее както преди. Всъщност ми се струва, че ние постъпваме по същия начин…

„Нима?“ — мислено възкликна Луис и отново си припомни, че през вчерашния ден Рейчъл бе на границата на истерията.

— Дъщеричката ти ще се оправи — промълви Норма и се размърда на стола си. — Не искам да останеш с впечатлението, че смъртта е любимата ни тема за разговор. Двамата с Джъд често обсъждаме въпроса, но се надявам, че още не сме заприличали на черни гарвани, които вещаят смърт.

— Не, разбира се — каза Луис.

— … но все пак ми се струва, че човек трябва да се примири със съществуването на смъртта. Не знам…, но мисля, че напоследък хората избягват да говорят и да мислят за нея. Забраниха криминалните филми по телевизията под предлог, че убийствата щели да повлияят зле върху психиката на децата… Сега са модерни запечатаните ковчези…, защото роднините не искат да виждат тленните останки на покойника… като че се стараят да забравят за съществуването на смъртта.

— А в същото време въведоха кабелната телевизия, по която дават филми, които показват как… — Джъд погледна към Норма и смутено се изкашля — … как хората правят онова, което обикновено се върши зад спуснати завеси. Странно е как нещата се променят след всяко поколение, нали?

— Навярно имаш право — отвърна Луис.

— Ние сме хора от друга епоха — продължи старецът с почти извинителен тон. — От епоха, когато срещата със смъртта бе почти ежедневна. Преживяхме голямата епидемия от испански грип след Първата световна война, по наше време жените често умираха на родилното легло, а децата — от инфекция и треска, които днес лекарите лекуват сякаш със замахване на вълшебна пръчица. Когато двамата с Норма бяхме млади, заболяването от рак означаваше сигурна смъртна присъда — през двайсетте години не съществуваше радиотерапия. Двете световни войни, убийства, самоубийства…