Стивен Кинг - Гробище за домашни любимци

— Не искам Ели да ходи на онова проклето гробище. Повдига ми се при мисълта, че децата се изкачват на хълма, грижат се за гробовете и поддържат пътеката… има нещо адски морбидно в цялата история. Може би децата от града страдат от някаква болест, но не искам Ели да се зарази от нея.

Луис стреснато я изгледа, изгубил ума и дума. Бракът им бе солиден като скала, особено на фона на разводите на познатите им семейства. Луис подозираше, че стабилността на съюза им се дължи на уважението им към загадъчното; върху доловеното, но никога изречено на глас предложение, че когато се стигне до същността на нещата, бракът престава да съществува — човешката душа остава сама и в края на краищата се противопоставя на разума. Ето в какво се състоеше загадката. Колкото и добре да познаваш партньора си, от време на време се натъкваш на прегради или попадаш в пропаст. А понякога (доста рядко, слава Богу) стигаш до пълно отчуждаване — нещо като „въздушна яма“, в която самолетът попада без видима причина. Например, партньорът ти изразява становище или мнение, коренно противоречащо на досегашното му поведение. Подобна „ерес“ е толкова абсурдна (особено в собствените ти очи), че дори граничи с психозата. В такива случаи, ако човек иска да запази брака и собственото си душевно равновесие, трябва да си припомни,че да се гневиш, означава да се приравниш към глупците, които смятат за възможно едно човешко същество напълно да опознае друго.

— Скъпа, но това е само гробище за животни — каза той.

— Направи ли ти впечатление как плачеше Ели преди малко? — прекъсна го Рейчъл и посочи с покритата с тесто лъжица към кабинета му. — Наистина ли смяташ, че за нея това е обикновено гробище? Убедена съм,че вчерашната ни разходка ще остави дълбок белег в душата й. Забранявам Ели да отива там! Причината не е в пътеката, а в онова противно място. Виждаш ли, вече си е набила в главата, че Чърч ще умре.

За миг на Луис му хрумна абсурдната мисъл, че продължава да разговаря с Ели — просто дъщеря му си е сложила кокили, навлякла е роклята на майка си и е нахлузила съвършено изработена маска, изобразяваща лицето на Рейчъл. Дори изражението бе същото — непоколебимо и малко намусено, а всъщност предизвикано от дълбока обида.

Луис доста дълго търси подходящите думи; изведнъж му се стори, че въпросът е прекалено сериозен и е невъзможно да го избегне, в името на запазването на неуловимата загадъчност. Поколеба се, преди да отговори, защото си помисли, че Рейчъл нарочно не забелязваше очевидното, което не й понася.

— Рейчъл, Чърч наистина ще умре — най-сетне каза той.

Жена му гневно се втренчи в него, сетне каза като грижливо произнасяше всяка дума, сякаш разговаряше с умствено изостанало дете:

— Не става дума за това. Чърч няма да умре нито днес, нито утре…

— Опитах се да й го обясня…

— … нито в други ден; може би ще поживее още дълги години.

— Скъпа, откъде си толкова сигурна, че…

— Разбира се, че съм сигурна! — гневно извика Рейчъл. — Грижим се добре за него и Чърч няма да умре, никой тук няма да умре! Не мога да разбера защо е необходимо да мътиш главата на малкото дете с въпроси, които няма да разбере, докато порасне?

— Рейчъл, изслушай ме…

Но жена му явно нямаше намерение да се подчини, а с пламнали от гняв очи побърза да го прекъсне:

— И без това е трудно човек да се примири със смъртта на любимо животно, на приятел или на роднина — не е необходимо да я превръщаме в … гадна туристическа атракция…в некропол за животни — по бузите й се стичаха едри сълзи.

— Рейчъл — отново поде той и се опита да сложи ръце върху раменете й. Жена му сърдито го отблъсна и промълви:

— Няма смисъл да говорим повече. Дори не разбираш какво искам да кажа.

Луис въздъхна.

— Имам чувството, че съм пропаднал през скрита врата на пода в някаква гигантска мелница — каза той, с надеждата, че ще я разсмее.

Но този път думите му не успяха да я умилостивят, тъмните й очи продължиха да хвърлят мълнии. Осъзна, че е вбесена; не просто ядосана, а истински вбесена.

— Рейчъл — внезапно попита той, въпреки че не знаеше какво точно иска да каже. — Как спа снощи?

— Господи! — презрително възкликна тя и извърна очи, но не преди Луис да прочете обида в погледа й. — Браво, страшно си интелигентен! Никога няма да се промениш. Когато нещата не вървят, веднага обвиняваш Рейчъл, нали? Бедната Рейчъл отново е изпаднала в душевна криза…

— Не си справедлива.

— Така ли?