Стивен Кинг - Гробище за домашни любимци

— Зелда — прошепна той. — Господи, навярно Рейчъл е преживяла ужасни мигове.

Въпросът бе дали да се примири с положението, или да се опита да промени нещо.

Наклони лопатата над кофата за смет и изсипа брашното, което напудри изхвърлените картонени и консервни кутии.

— Надявам се, че Ели не е взела гробището много присърце — каза Джъд Крендъл същата вечер. Луис отново установи, че старецът притежава странната (и не много приятна) способност да чете чужди мисли.

Той, Джъд и Норма седяха на верандата на семейство Крендъл, наслаждаваха се на нощната хладина и пиеха студен чай, вместо обичайната бира. Шосе 15 бе задръстено от колите на хората, които се прибираха по домовете си след прекарания в провинцията уикенд. На Луис му хрумна, че навярно гледат да се възползват от последните топли дни преди настъпването на есента. Помисли си още, че от утре встъпва в длъжността си на шеф на университетската амбулатория. Студентите бяха започнали да пристигат още от предишния ден; апартаментите в Ороно и общежитията в кампуса постепенно се изпълваха. Младежите подреждаха багажа си, подновяваха стари познанства, но вероятно пъшкаха при мисълта, че в продължение на цяла година ще стават призори и ще се хранят в мензата. Рейчъл продължаваше да се държи с него хладно — или по-точно — ледено. Луис знаеше, че когато тази вечер се прибере вкъщи, ще я намери заспала, най-вероятно прегърнала Гейдж и свила се на ръба на леглото, въпреки че имаше опасност бебето да падне. Неговата половина от широката спалня бе увеличила двойно размерите си и му напомняше голяма, безплодна пустиня.

— Казах, че навярно Ели…

— Извинявай — промълви Луис. — Бях се замислил. Вярно е, че дъщеря ми беше малко разстроена. Но как се досети?

— Вече ти споменах, че съм виждал много деца — едни идват, други си отиват. — Джъд нежно взе ръката на жена си и й се усмихна:

— Нали, скъпа?

— О, да, цели дружини — потвърди Норма. — Ние много обичаме децата.

— Понякога гробището за домашни любимци е първото им сблъскване със смъртта — продължи Джъд. — Разбира се, децата са виждали как хората умират по телевизията, но знаят, че всичко е наужким, както в старите уестърни, които едно време даваха по кината в неделните следобеди. По филмите героите просто се хващат за гърдите или за корема и падат на земята. Само си помисли — за повечето от тях полянката на върха на хълма е много по-реална от всякакъв филм.

Луис кимна и си помисли: „По-добре да го обясниш на жена ми.“

— Някои деца изобщо не се трогват от гробището, поне външно — продължи Джъд, — въпреки че според мен повечето от тях като че… като че отнасят впечатлението вкъщи, както различните предмети, които колекционират. Общо взето, малчуганите реагират нормално, но понякога се срещат изключения. Помниш ли сина на Саймъндс, Норма?

Старицата кимна, ледените кубчета в чашата й иззвъняха. Очилата висяха върху гърдите й на верижка, която за миг проблесна, осветена от фаровете на преминаващата по пътя кола.

— Малкият имаше страхотни кошмари — каза тя. — Непрекъснато бръщолевеше за мъртъвци, които излизат от гробовете и за какви ли не още щуротии. После кучето му умря — всички в града смятаха, че бедното животно е изяло нарочно поставена отрова, нали, Джъд?

— Вярно е — кимна Джъд. — Така се говореше… Беше през хиляда деветстотин двайсет и пета — Били Саймъндс трябва да е бил десетгодишен. По-късно стана сенатор и се кандидатира за долната камара, но загуби. Беше точно преди избухването на войната в Корея.

— Той и неколцина негови приятели погребаха кучето — обади се Норма. — Беше обикновен мелез, но хлапето го обичаше. Отначало родителите му се възпротивиха заради кошмарите на Били, но всичко мина добре. Две по-големи момчета направиха ковчега, нали, Джъд?

Старецът кимна и изпи до дъно чашата си със студен чай.

— Да, братята Дийн и Диана Хол. Помагаше им и онова момче, с което Били се бе сприятелил — не си спомням малкото му име, но съм сигурен, че беше син на Боуи. Норма, сещаш ли се за семейство Боуи, които живееха на „Мидъл Драйв“ в старата къща на Брошет?

— Точно така! — развълнувано възкликна Норма, сякаш всичко, за което говореха се бе случило вчера (навярно паметта й изневеряваше и старицата губеше представа за времето). — Беше малкият Боуи! Алън или Бърт…

— Или може би Кендал — съгласи се Джъд. — Във всеки случай помня, че здравата се сдърпаха кой да носи ковчега. Кучето беше малко, тъй че нямаше място за повече от двама носачи. Братята Хол имаха най-големи претенции, защото бяха направили ковчега, още повече че бяха близнаци — нещо като комплект, нали разбирате? Били им отговори, че не са познавали достатъчно добре Боузър — така се казваше кучето, — за да заслужат подобна чест, след което поучително заяви: „Баща ми твърди, че само близки приятели имат правото да носят ковчега, а не някакви си обикновени дърводелци.“