Гийом Мюссо - И след това…

1М$

— Един милион долара! — извика секретарката. — Този тип съвсем е откачил.

Хипнотизиран, Натан не можеше да откъсне погледа си от парчето хартия, което държеше в ръка. Когато най-сетне се обърна към младата жена, решението му вече бе взето.

Ще спечеля последното дело, като го загубя , помисли си той с тъга.

— Искате ли да ми помогнете, Аби?

— Да се измъкнете от тази каша ли? Естествено.

— Не да се измъкна от кашата, а да затъна още повече…

Крийд Лерой превъртя видеокасетата до началото на записа. Бе изгледал тази сцена повече от двадесет пъти през последните два дни, но това не му омръзваше.

Наистина, нямаше как да съжалява, че бе поставил малката инфрачервена камера, която бе купил преди няколко месеца. Навремето управителят на бензиностанцията се бе видял принуден да изтърпи гневните изблици на жена си, която не бе съзряла в тази джаджа нищо друго освен допълнителен безсмислен разход. А тя не струваше бог знае колко, едва 475 долара с доставката, понеже бе закупена чрез електронна продажба. Но каквото и да бе, Кристи при всяко положение винаги намираше начин да го унижи. Времената обаче се бяха променили, защото тези 475 долара щяха да му донесат един милион! Един милион, какво по-добро? Най-великото капиталовложение за всички времена! В епохата, когато цялата планета се жалваше от спада в цените на борсата, той, Крийд Лерой, бе открил златна мина.

Настрои осветеността и контраста на монитора, сетне пъхна нова касета във втория видеорекордер, който бе свързал с основното устройство. Трябваше задължително да направи второ копие за по-голяма сигурност.

Имаше късмет, наистина. Обикновено изтриваше лентите всяка вечер, без да ги преглежда. На 18 декември обаче някакъв проблем с програмирането на алармената инсталация го бе забавила с повече от час и за да не си ляга прекалено късно, бе предпочел да отложи тази работа за следващия ден.

Ах! Ах! „Не отлагай днешната си работа за утре“, казваше поговорката. Що за дивотии! Защото сутринта, разгръщайки вестника, бе видял снимката на джипа като илюстрация към статията за инцидента със сина на Грийнфийлд. Моментално бе разпознал колата, която бе дошла да зареди непосредствено преди часа на катастрофата. Но най-странното в дописката се отнасяше до личността на шофьора, защото човекът, който караше джипа предишната вечер, в никакъв случай не бе този млад адвокат. Не, Крийд прекрасно си спомняше, тогава зад волана на колата седеше един от местните богаташи — Джефри Уекслър, който иначе винаги пътуваше с шофьора си.

Лерой се бе втурнал да прегледа записите, които потвърдиха интуицията му: Уекслър бе минал съвсем сам, пиян до козирката, през неговата бензиностанция само няколко минути преди джипът да блъсне хлапето!

Вестникът обаче разказваше как този нюйоркски адвокат сам е признал, че е замесен в инцидента. Крийд Лерой може и да не бе следвал в университета, но имаше достатъчно ум да разбере, че нещо в цялата тази история куцаше. Още една адвокатска далавера, си бе помислил отначало. Както повечето си съграждани, и той презираше адвокатите, виждайки в тях хищници, ръководени единствено от своята алчност. Отиде да провери в паметта на касовия апарат: Уекслър бе платил в брой, с банкнота от двадесет долара. Следователно, нямаше следи от кредитна карта, а на всичко отгоре никой друг освен него не го бе видял да влиза в бензиностанцията.

Най-напред му бе хрумнало да отиде при ченгетата, но много бързо се бе отказал: добрите постъпки на този свят никога не се отплащаха. Не, нямаше да получи и цент възнаграждение за своето сътрудничество. Може би щяха да споменат името му в местния вестник. Редакцията щеше да изпрати някой от журналистите пикльовци да го интервюира, щяха да поговорят за него ден-два, след което всичко щеше да потъне и да се забрави.

Вместо това в главата му проблесна друга идея. Далеч по-блестяща идея. Разбира се, имаше и определени рискове, но в същото време в нея се съдържаше уникалната възможност да промени живота си. Интуитивно Крийд бе решил да не казва нищо на жена си. От известно време той бе уморен от своето битие. В най-съкровените си мечти нещо му подсказваше, че го очаква друго, далеч по-добро съществуване. Съществуване, в което той щеше да бъде някой друг .

Дълги часове по нощите Крийд Лерой оставаше пред своя компютър да навигира из Интернет. Останалата част от свободното си време посвещаваше на лова и риболова. Понякога, в очакване на следващия клиент, обичаше да прелиства по няколко страници от поредния роман, взет от поставката за книгите джобен формат, които се продаваха в бензиностанцията. И ако разказите за серийни убийци изобщо не го впечатляваха, той високо ценеше юридическите и финансови трилъри, дори и да не разбираше съвсем всичко в тях. Веднъж бе попаднал на изключително увлекателна книга, която не бе оставил, преди да затвори и последната страница. Бе роман на Джон Гришам (който, впрочем, също е бил адвокат, преди да пропише…) и се наричаше „Партньорите“ или нещо подобно. Наистина смайваща история, в която един човек организира мнимата си смърт, за да започне нов живот под друга самоличност. Но за да тръгнеш от нулата, ти трябват много пари. В романа на Гришам главният герой бе отклонил няколкостотин милиона от своите партньори, но той, Крийд Лерой, би се задоволил и само с един. И човекът, който щеше любезно да му го даде, бе този адвокат от Ню Йорк, този Натан дел Амико.