Гийом Мюссо - И след това…

— Признавам, че си задавам някои въпроси — отговори адвокатът, без да се усмихне.

— Дали сте чували, че съществуват отделения за палиативно лечение?

— Прочетох, че вие завеждате точно такова в тази болница.

— Правилно. Както знаете, това са сектори, в които се приемат болни, осъдени от медицината.

— И вие им оказвате психологическа подкрепа…

— Да. Тези пациенти обикновено имат само още няколко седмици живот, при това са съвсем наясно със своето положение. С подобно нещо човек много трудно се примирява.

Часът беше вече два след обяд. Голямата зала на кафенето бе изпълнена наполовина. Натан извади цигара, но не я запали.

— Нашата мисия е да ги придружим по пътя към смъртта — продължи Гудрич. — Да направим така, че да използват малкото време, което им остава, за да си тръгнат от този свят в мир.

Той остави да минат няколко секунди, и уточни:

— В мир със себе си и в мир с околния свят.

— Много добре, но това какво ме…

Гудрич избухна:

— Какво ви засяга ли? Все същият въпрос, произлизащ от вашето мъничко его! Какво ли го засяга господин Натан дел Амико, великия адвокат, който взема по четиристотин долара на час, цялата мизерия на света? Не бихте ли могли поне за момент да забравите за вашата дребна личност?

Този път Гудрич бе минал всякакви граници. Юмрукът на адвоката се стовари върху масата.

— Чуйте ме внимателно, задник такъв! Никой не си е позволявал да ми говори по този начин, откакто съм завършил началното училище, и аз имам намерение тази практика да продължава!

Той скочи внезапно от стола си и за да се успокои, отиде при бара да си поръча малка бутилка минерална вода.

В голямата зала разговорите бяха секнали и всички го гледаха с укор в очите.

Овладей се! Намираш се в болница, все пак!

Натан отвори бутилката и изпи половината от съдържанието й. Изтече минута, преди да се върне и да седне на своята маса.

Сетне заби поглед в лицето на Гудрич — смяташе, че по този начин ще му даде да разбере, че изобщо не му пука.

— Продължавайте — подхвърли той с по-спокоен тон, но в него явно звучеше нотка на скрита враждебност.

Напрежението между двамата мъже бе осезаемо. Въпреки това лекарят поднови своята мисъл оттам, докъдето бе стигнал.

— Отделенията за палиативно лечение са предназначени за хора, за които медицината предвижда скорошна и неминуема смърт. Но има и огромен брой случаи, при които леталният изход по никакъв начин не би могъл да бъде предвиден.

— Като например инцидентите?

— Да, инцидентите, насилствената смърт, болестите, които медицината не е в състояние да установи или пък е установила прекалено късно.

Натан разбра, че стигат до най-важния момент на обяснението. На всичко отгоре през цялото време чувстваше тази болка, която стягаше гърдите му като менгеме.

— Както вече ви дадох да разберете — продължи Гудрич, — за хората е много по-лесно да възприемат смъртта, когато са осъществили своите въжделения докрай.

— Но това не е възможно в случаите на внезапна смърт!

— Невинаги.

— Как така невинаги?

— В действителност, това е една от мисиите на Вестителите.

— Вестителите?

— Да, Натан, съществуват такива хора. Тяхната мисия е да подготвят онези, които скоро ще умрат, за големия скок в отвъдния свят.

Адвокатът поклати глава.

Отвъдният свят! Тоя човек съвсем е изкукуригал.

— Искате да ми кажете, че някои знаят отнапред кой кога ще умре?

— Нещо такова — потвърди сериозно Гарет. — Ролята на Вестителите е да улеснят мирната раздяла между живите и мъртвите. Те позволяват на умиращите да подредят своя живот, преди да си отидат оттук.

Натан въздъхна.

— Мисля, че не сте улучили особено с мен: аз съм по-скоро картезиански тип, вярвам само на това, което виждам, и моят спиритичен живот не е по-развит от този на който и да било земен червей.

— Пределно ми е ясно, че това е трудно за вярване.

Натан повдигна рамене и обърна главата си към прозореца.

Каква е тази дивотия, какво правя тук?

Облаци от памучни пухчета отново пресичаха сивотата на небето, за да кацнат меко върху стъклената преграда, гледаща към паркинга.

— И ако ви разбирам добре, вие сте един от тези…

— … от тези Вестители, да.

— Затова ли знаехте за Кевин?

— Браво!

В никакъв случай не биваше да влиза в тази игра. Нищо нямаше да спечели, ако продължаваше да слуша брътвежите на тази откачалка, и въпреки това не можа да се сдържи и да не отбележи: