Гийом Мюссо - И след това…

Натан въздъхна. Безполезно бе да си заравя главата в пясъка: словесната престрелка с Гарет и самоубийството на Кевин го бяха разтърсили твърде дълбоко. Да не говорим за болката, която през цялото време разкъсваше гърдите му.

Искрено казано, вече не знаеше какво да си мисли за безумните приказки на Гудрич относно Вестителите. Но едно бе сигурно: имаше нужда да направи пауза, да посвети малко време на себе си и да се възползва от предстоящия отпуск, за да обърне повече внимание на дъщеря си.

Той отново постави своя въпрос:

— Колко дни отпуск съм взел през последните три години?

— Почти нито един — съгласи се Джордан.

— Ние рядко влизаме в съдебната зала, но когато сме стигали до процес, колко дела съм загубил?

Джордан въздъхна и не можа да сдържи леката си усмивка. Знаеше наизуст този припев. Натан безспорно бе талантлив адвокат, ала едва ли можеше да се нарече и скромен.

— Не си загубил нито едно дело през последните години.

— Не съм загубил нито едно дело през цялата си кариера — поправи го Натан.

Джордан нямаше как да му противоречи, но го попита:

— Заради Малори ли е цялата работа? Познах ли?

Натан не му отговори пряко:

— Виж, ще взема лаптопа и мобилния телефон, за да бъда винаги на линия, ако има някакъв проблем.

— Добре, вземи си отпуска, щом такова е желанието ти. Още повече че нямаш нужда от моето разрешение за това. А със случая „Райтбис“ ще се заема лично аз.

Смятайки разговора за приключен, той потъна отново в числата, които преминаваха през екрана на компютъра му.

Но Натан не възприе нещата по същия начин. Дори повиши тон, за да отбележи:

— Не искам нищо друго, освен малко време, което да посветя на дъщеря си, не виждам с какво това създава някакъв проблем.

— Не създава никакъв проблем — каза Джордан, като вдигна очи от екрана. — Единствената досада е, че не беше предвидено , а ти добре знаеш, че в нашия занаят сме длъжни всичко да предвиждаме.

11 декември

Будилникът иззвъня в пет и половина.

Въпреки няколкото часа сън болката не бе изчезнала. Точно обратното, изгаряше гръдния му кош като огън, който някой бе запалил зад ребрата му. Натан дори имаше усещането, че тя вече се разпространява и в лявото му рамо и е започнала да слиза надолу по ръката.

Затова не успя да събере смелост и да се надигне веднага, а остана в леглото и започна да диша дълбоко, опитвайки се да се успокои. След известно време болката изчезна, но той полежа още десетина минути, питайки се какво ще прави през деня. Накрая взе решение.

По дяволите! Няма да търпя събитията да се стоварват върху главата ми, а аз нищо да не правя. Трябва да зная!

Стъпи с единия си крак на пода и притича право към банята. Страшно му се пиеше кафе, но съумя да устои на изкушението: не биваше да поема никакви храни или течности, щом искаше да си изследва кръвта.

Облече се топло, слезе с асансьора, премина с бърза крачка покрай декоративните мотиви, който покриваха стените на входното пространство. Спря се за кратко, за да поздрави портиера, чиято любезност високо ценеше:

— Добър ден, господине.

— Добър ден, Питър, как завърши снощи мачът на Никс?

— Спечелиха с двайсет точки срещу Сиатъл. Уорд им направи няколко страхотни забивки…

— Чудесно, надявам се да се справим и в Маями!

— Няма ли крос тази сутрин, господине?

— Не, машинката е малко ръждясала днеска.

— Възстановявайте се бързо в такъв случай…

— Благодаря, Питър, приятен ден.

Навън още бе нощ и наближаващото утро бе ледено.

Натан пресече улицата, после вдигна очи към двете кули на „Сан Ремо“. Намери прозорците на своя апартамент на 23-тия етаж от северната кула. Както всеки път, една и съща мисъл мина през главата му: Не е зле все пак.

Не бе зле да достигне дотам за един хлапак, израснал в мръсен и гаден квартал на юг от Куинс.

Бе имал трудно детство, истина е. Детство, белязано от голяма беднотия и безкрайни икономии от абсолютно всичко. Живот беден, но не и окаян, нищо, че се бе случвало да сложат нещо на масата само благодарение на food stamps — купоните за храна, раздавани на крайно нуждаещите се.

Да, не е зле все пак.

Защото „Сентръл Парк Уест“ №145 несъмнено бе един от най-престижните адреси в Града . Точно срещу парка и на две преки от метрото, което тукашните обитатели очевидно нямаха нужда да вземат често. В сто тридесет и шестте апартамента на сградата човек можеше да открие бизнесмени, звезди на финансовия небосклон, стари нюйоркски фамилии, знаменитости от киното и музиката. Рита Хейуърт бе живяла тук чак до смъртта си. Говореше се, че Дъстин Хофман и Пол Саймън все още притежавали апартамент в нея.