Гийом Мюссо - И след това…

— Мисля, че много добре разбирате за какво става дума, Натан.

— Изобщо не сте ми казвали подобно нещо — възпротиви се той, достигайки до възрастния мъж, — винаги сте ме уверявали, че предстои именно аз да умра!

Гарет поклати глава.

— Никога не съм твърдял това. Вие го възприехте така.

— Не, казвали сте го! Аз да не съм луд, да не би да съм си го измислил!

Спомняше си, че му бе задал въпроса: да не би да искате да кажете, че сте тук заради мен ?

Но, размишлявайки върху казаното тогава, Натан разбра, че Гарет имаше право: никога не му бе съобщавал в прав текст, че ще умре. Единствения път, когато му бе дал някакво подобие на отговор — по време на онзи спор в кафенето на болницата — той бе уточнил: не съм казал точно това . Но Натан бе избрал да не обръща внимание на неговата забележка.

Сега в главата му бяха започнали да звучат и други реплики на Гудрич.

Съществуват такива хора. Тяхната мисия е да подготвят онези, които скоро ще умрат, за големия скок в отвъдния свят.

Тяхната роля е да улеснят мирната раздяла между живите и мъртвите.

Те са нещо като тайно братство.

Светът е населен с Вестители, но малцина знаят за тяхното съществуване.

Не съм някакъв полубог. Аз съм просто човек, съвсем като вас.

Тази фраза…

Съвсем като вас…

Натан потръпна. Имаше всички детайли на разположение, но не бе достигнал до нужното заключение.

Погледна Гарет право в очите.

— Значи, изобщо не сте дошли при мен, за да ме предупредите, че ми предстои да умра.

— Така е — призна лекарят с отчужден тон. — Не за това влязох в контакт с вас.

— Искали сте да ме известите, че ще стана Вестител, така ли?

Гудрич кимна с глава.

— Да, трябваше да ви разкрия това скрито лице на действителността. Задачата ми бе да ви посветя в тази дейност, да се уверя, че ще бъдете способен да изпълните ролята, която предстоеше да ви бъде поверена.

— Но защо на мен?

Гарет разпери ръце в знак, че това е съдбовно предопределение.

— Не се опитвайте да разберете това, за което няма обяснение.

Вятърът отново бе задухал. За Натан бе време да получи потвърждение на това, което така го беше потресло.

— Малори ще умре, нали?

Гарет сложи ръка на рамото му и произнесе с много мек глас:

— Да, Натан, боя се, че да.

Младият адвокат рязко отблъсна благодетелната ръка на лекаря.

— На защо, за бога? — изкрещя той отчаяно.

Гарет си пое дълбоко въздух, преди да отговори:

— Първото изпитание, което очаква новия Вестител, е много трудно, защото се състои в това да придружи към смъртта човека, който му е най-близък.

— Това е адски подло — извика той, доближавайки го със заплашителен вид.

Неколцина разхождащи се из парка се бяха спрели, за да наблюдават сценката.

— Успокойте се, не съм аз този, който измисля правилата — с тъга в гласа отговори Гудрич. — Аз също съм минал през това, Натан.

Сянката на Емили пробяга в този миг през погледа на Гарет и принуди беса на Натан рязко да спадне.

— Защо? — попита той, напълно обезоръжен. — Защо ми е нужна смъртта на жената, която толкова обичам, за да придобия този статус?

— Така е открай време. Такава е цената, която човек трябва да плати, за да стане Вестител.

Адвокатът отново се възпротиви:

— Що за цена? Та аз изобщо не съм имал избор!

Гарет очакваше да чуе този довод.

— Не е вярно, Натан. Не друг, а вие решихте да се върнете.

— Говорите бабини деветини!

Гудрич погледна Натан с изражение, пропито със съчувствие и човещина. Струваше му се, че се е пренесъл двадесет и пет години назад, когато като млад лекар бе принуден да се подложи на същото изпитание. Много би искал да го утеши, защото знаеше колко трудни за възприемане бяха тези разкрития.

— Спомнете си за състоянието на наближаваща смърт, в което бяхте изпаднали.

— Когато бях в кома след инцидента на езерото ли?

— Да, кой беше образът, който ви накара да се върнете към живота?

Натан почувства как тялото му бе разтърсено като от електрошок, преди съзнанието му да бъде захвърлено в онзи светлинен тунел.

— Какво видяхте? — продължи да го разпитва Гарет. — Кой ви подтикна да се върнете в света на живите?

Натан сведе глава.

— Видях едно лице — промълви той, — едно лице, което сякаш нямаше възраст…

Да, сега всичко се връщаше при него. Видя се дете, на осем години, преживя отново онова премеждие, което бе погребал в дълбините на душата си. Спомняше си прекрасно за бялата, много мека светлина, която невъзвратимо го привличаше към смъртта. Но изведнъж в последния миг, когато вече му се струваше, че е от другата страна, бе почувствал, че му е даден избор. Да си отиде или да се върне.