Гийом Мюссо - И след това…

— Миам-миам — произнесе тя, потривайки с ръка корема си.

Зад нея се дочуваше поскърцването на стъпалата. Натан се обърна, за да издебне влизането на Малори.

Отначало не забеляза нищо необикновено. Радостна, тя стоеше насред слънчевите лъчи, изправена пред прозореца, държейки голям поднос, откъм който димеше кафе, пъстрееха плодове, носеше се аромат на кифлички.

Но когато тръгна към вътрешността на стаята, за да заобиколи леглото, Натан потрепери и внезапно усети как подът се сгромолясва под краката му: ореол от белезникава светлина следваше главата на Малори, сякаш бе закачен в косите й.

Потресен и в плен на най-налудничави мисли, Натан караше с бясна скорост по посока на Сохо.

Трябваше да разбере. Само Гарет знаеше отговора.

Погледна към циферблата върху таблото. По това време в празничния ден лекарят би трябвало да си бъде вкъщи.

Пристигна като ракета на „Хюстън стрийт“, остави джипа насред улицата и влетя в сградата, където живееше Гудрич. Светкавично пробяга с поглед табелките върху пощенските кутии и хукна по стълбището, прескачайки стъпалата, които водеха към последния етаж, по три наведнъж.

Озовал се пред вратата на лекаря, задумка шумно по нея.

Никой.

Вбесен, нанесе мощен удар с юмрук по плоскостта й, която се разтресе. Разтревожена от шума, възрастна съседка с гръб, извит като арка, излезе на площадката.

— Вие ли вдигате цялата тая гюрултия? — попита тя с тъничък глас.

— Докторът вкъщи ли си е?

Тя си погледна часовника.

— По това време сигурно разхожда кучето.

— Знаете ли къде ходи обикновено? — продължи адвокатът да я разпитва, стараейки се да смекчи огромната си възбуда.

— Не знам — отвърна изплашената женица, — май ходи понякога към…

Краят на отговора й се изгуби някъде по стълбището.

— … Батъри Парк.

Натан вече бе подкарал джипа. Натисна здраво газта по посока към Долен Манхатън. Въпреки че движението бе рядко, имаше усещането, че напредва твърде бавно. Избягна непредпазливо един светофар, завивайки по „Бродуей“. Разяждан от безпокойство, трудно различаваше пътя, който се разгръщаше пред него.

Не виждаше нищо друго освен образа на Бони, която скача от радост върху леглото, и лицето на Малори в ореола от бледа светлина. Веднага се бе приближил и я бе прегърнал, прокарал бе ръка по косите й, сякаш за да прогони това проклето сияние. Но светлината не бе изчезнала.

И единственият човек, който я виждаше, бе той.

Продължи бясното си пътуване. В близост до ТрайБеКа пое по една пряка, която би трябвало да съкрати пътя му, но се оказа задънена улица. Даде заден ход в продължение на стотина метра, качвайки се няколко пъти върху тротоара и предизвиквайки хор от клаксони, призоваващи го към повече дисциплина. Успя да обърне джипа по посока на движението и се насили да забави ход: в положението, в което се бе оказал, не можеше да си позволи всички полицейски коли в града да се лепнат за опашката му.

В крайна сметка изостави колата на „Фултън стрийт“, без дори да му мине през ум, че трябва да я заключи. Продължи пътя си пеша и след няколко минути стигна до крайбрежието в южната част на Манхатън. Прекоси гористите пътеки на Батъри Парк и се озова на широката алея, която следваше течението на Хъдсън. Ято чайки се разлетя при внезапната му поява. Оттук нататък нямаше къде повече да слиза. Заливът на Ню Йорк, шибан от поривите на вятъра, се бе отворил пред него. Затича се по протежение на реката към носа в края на ивицата земя. Хората тук бяха твърде малко: виждаха се неколцина бегачи, дошли, за да прочистят излишъка от храни и напитки, които бяха поели на Бъдни вечер, а един възрастен мъж се бе възползвал от отсъствието на фериботите, за да разположи своите въдици край рампите на пристанището. Смътно се открояваше, изгубен в малък облак мъгла, силуетът на Статуята на Свободата, която протягаше своята факла към Стейтън Айлънд.

Най-сетне забеляза Гарет.

Със скръстени зад гърба си ръце, той спокойно разхождаше кучето си, страховития Куджо, който ситнеше на няколко метра зад гърба му.

Макар да бе все още доста далеч от лекаря, Натан нямаше търпение да му каже онова, което напираше в него:

— Какво означава всичко това? — изкрещя той.

Гарет се извърна. Не изглеждаше кой знае колко изненадан, че го вижда, сякаш винаги е знаел, че тази история ще свърши тук и по този начин.