Гийом Мюссо - И след това…

Щеше да бъде добра майка, сигурна бе в това. На Джош нямаше да му липсва нищо. Заедно със съпруга си те вече работеха здраво и Джак, изключително горд от своята нова роля на баща, бе поел допълнителни дежурства в казармата.

Имаше обаче едно нещо, което я безпокоеше. Тази сутрин в кутията за писма бе намерила пакет от противоударна хартия с електрическо автомобилче и няколко банкноти. Имаше и писмо, подписано само с името Натан, в което се уточняваше, че тези пари били за малкия по случай Коледа.

Двамата с Джак на няколко пъти бяха препрочели писмото и така и не бяха решили какво да мислят за него. Наистина, много странна бе тази Коледа! Кони нежно целуна детето и излезе с тихи стъпки.

Затваряйки вратата, тя за пореден път си зададе въпроса кой ли можеше да бъде този тайнствен дарител.

Гринич Вилидж

Аби Купър се връщаше от Бъдни вечер. Сама. Главата й направо се разцепваше от болки и едно бе сигурно: това със сигурност не бе вечерта, в която щеше да намери голямата си любов. Пред вратата си намери пакет, оставен там от портиера. Отвори го с любопитство. В него имаше бутилка френско вино, придружено с кратка бележка. Натан й пожелаваше Весела Коледа и й благодареше за всичко, което бе направила за него.

Аби бързо събу обувките си, после пусна своя любим компактдиск — „Песни“, изпълнени от джазовото трио на Брад Мелдоу — и намали светлината. Излегна се на канапето, изтягайки краката си на незаетото място до нея.

Препрочете за втори път картичката с пожеланията. Имаше нещо странно в тази бележка, приличаше по-скоро на прощално писмо, сякаш повече никога нямаше да се видят отново.

Не, пълни глупости, очевидно така й се е сторило. Въпреки това се запита къде ли е точно в този миг Натан. Интуицията й поднесе възможния отговор: естествено, с бившата си жена.

Колко жалко.

Ето кой можеше да бъде голямата й любов.

Гарет Гудрич излезе от центъра за палиативно лечение в Стейтън Айлънд.

— Хайде, Куджо, качвай се, кученце! — извика той, отваряйки задната врата на колата си.

Огромният пес джафна два-три пъти и се подчини на нареждането.

Гарет се намести на предната седалка, завъртя ключа на стартера и запали старичкото си радио. Прехвърли няколко станции, намръщи се, когато се разнесе гласът на Бритни Спиърс, свъси вежди, попадайки на някакъв речитатив на Еминем, и най-сетне почувства задоволство, защото бе намерил една от радиостанциите за класическа музика, която излъчваше представлението на „Набуко“ от Верди.

Чудесно , помисли си той, клатейки глава в ритъма на музиката.

Пое бавно по посока на своя апартамент, докато хорът от еврейски роби пееше Va, pensiero, sulll’ali dorate 29 29 Лети, моя мисъл, на златни криле. .

На първия червен светофар хвърли поглед към кучето на задната седалка, сетне разтвори широко уста в тежка прозявка. От колко ли време не си е отспивал истински? Стори известно усилие, но така и не успя да си спомни.

Би трябвало да е било много, много отдавна.

В своята стая Бони дел Амико не можеше да затвори очи.

Чувстваше се преизпълнена с щастие, защото родителите й отново се обичаха. Това бе нещото, за което винаги бе мечтала. От две години насам нямаше нито една вечер, в която да не си го пожелае в молитвата преди заспиване. Въпреки всичко тревогата й все още не бе напълно изчезнала, сякаш някаква смътна заплаха продължаваше да витае над нейното семейство.

Скочи рязко от леглото, грабна перуанската си шапчица, захвърлена върху един стол, и я гушна като любима играчка, за да потъне най-сетне в дълбок сън.

Три часа сутринта, в едно от гробищата на Куинс.

Дебел слой сняг покриваше надгробния камък на Елеанор дел Амико. Предишния ден синът й бе донесъл цветя — букет от няколко рози в калаена ваза. Ако съдът бе прозрачен, щеше да се вижда, че нещо свързваше стръковете на цветята.

Това бе гривна с четири реда перли, със сребърна закопчалка, обсипана с малки брилянти.

Дълбока нощ обгръщаше все още малкото градче Мистик, щат Масачузетс.

Близо до плажа в една празна къща имаше стая с метални етажерки. В голяма кутия лежеше албум, който някой бе отварял наскоро. Албум, съдържащ всякакъв вид неща: текстове, рисунки, изсушени цветя, снимки… На една от тях млада жена тичаше по плажа.

Отдолу бе написала с мастило:

Аз тичам толкова бързо, че смъртта никога не ще ме хване.

Казваше се Емили Гудрич и отлично знаеше, че в крайна сметка смъртта ще я отнесе от този свят.