Гийом Мюссо - И след това…

— Прави така! — извика й отдалече Натан, показвайки й с двете си ръце положението, в което трябва да постави кънките, за да спре.

Бони вдигна палец към него. Бе на такава възраст, в която всичко лесно се усвоява.

Успокоен, той се качи до малката барачка, където се продаваха напитки, и си поръча кафе, без да откъсва поглед от нея. С порозовели от острия студ бузи, тя вече се пързаляше доста смело под ритъма на рокендрола, озвучаващ пързалката.

Натан духна в ръцете си, за да се постопли. Днес Манхатън приличаше на огромна ски станция. Отдалеч ледената писта блестеше като сребро. Върху малкото хълмче край нея едно недълговечно „известие“, начертано в снега, обявяваше: I♥NY 28 28 Аз обичам Ню Йорк. . Натан обичаше тази зимна картина, когато целият град сякаш бе скътан в кристална кутия за бижута. Той се премести покрай оградата, за да застане под последните отблясъци на следобедното слънце. Бе направо невероятно до каква степен простичкият факт, че подлага лице под скъперническата топлина на небесното светило, бе станал важен за него!

Тази мисъл тутакси предизвика вълна от емоции. Скоро щеше да дойде краят. Никога повече не ще може да усеща как приятният аромат на кафето го гъделичка по ноздрите, как слънчевите лъчи сгряват кожата му. Сълзи навлажниха очите му, но той моментално ги възпря.

В края на краищата, оставено му бе достатъчно време да каже довиждане на най-любимите си същества — Бони и Малори. Не всички умиращи са имали тази възможност.

Позлатените лъчи на слънцето започнаха да се губят зад редицата небостъргачи. Съвсем скоро щеше да се свечери. Лампите на уличното осветление щяха да се запалят като свещи сред този снежен пейзаж, предлагайки друга феерична картина на парка.

Засега все още бе светло, но крайчецът на белезникавата луна се бе появил иззад гигантските кули на високите сгради. Точно тогава я видя отдалеч да пристига, окъпана в светлина.

Малори.

Силуетът й се открояваше в оранжевите слънчеви отблясъци. Вятърът развяваше нейните коси, а студът бе обагрил лицето й.

Щом го забеляза, тя се затича към него и съвсем задъхана, се хвърли в обятията му. Сякаш отново бяха на двадесет години, само дето, когато се обърнаха, видяха едно малко момиченце, което бе захвърлило кънките си и тичаше с всички сили, надавайки радостни възгласи.

Бони скочи в ръцете им и тримата се притиснаха в силна прегръдка. Както се бяха сплели, детето попита:

— Ще направим ли цветето?

Това бе игра, която бяха измислили навремето, когато тя бе още съвсем малка.

Отначало се приближаваха един към друг, прегръщаха се и казваха: „затворено цвете“; сетне се пускаха и раздалечаваха, викайки: „отворено цвете“.

Повтаряха по този начин движението три или четири пъти. Затворено цвете, отворено цвете. Затворено цвете, отворено цвете.

Простичка игра, знак на събирането и трайната спойка на това семейство, в което вечно липсваше един от тях.

Няколко часа по-късно

Нощта на 24 декември

Апартаментът в сградата „Сан Ремо“

Сгушени и двамата по средата на леглото, те гледаха звездите.

Небето бе така чисто, че луната осветяваше цялата стая с белезникавата си светлина. Устните на Малори се плъзнаха по врата на Натан. Могъщ прилив на чувства отново ги бе слял ведно и дишането им продължаваше да е ускорено.

Ръката й погали косите му.

— Знаеш, че съм по-стара от теб, нали — прошепна тя в кухината на ухото му.

— Само с няколко дни — отбеляза той с усмивка.

— Мисля, че са те създали за мен — пошегува се тя.

Той сложи ръка върху гърдите й.

— Какво искаш да кажеш?

Тя продължи играта:

— Когато съм била зачената, някакво благодетелно божество се е надвесило над люлката ми и е решило да ми прати някого, заедно с когото да посрещам трудностите на този свят.

— И по този начин някъде отвисоко е било взето решение за моето съществуване, така ли? — попита той и се засмя.

— Точно така. Следователно, можеш да ми изкажеш най-топлите си благодарности — прошепна тя, целувайки го. — Без мен ти никога нямаше да видиш белия свят.

Той й отвърна с продължителна целувка. Не искаше никога да се откъсне от нейния аромат. Усещаше всичко — до едва доловимото трепване на бенките по кожата, до най-леката й въздишка. Можеше да отнесе най-голямата печалба от лотарията, да победи в процеса на века, да има седем или осем нули в банковата си сметка, но нищо не бе в състояние да замени този миг. Той я прегърна още по-силно, целуна я по врата, погали я по бедрата, после се прилепи до гърба й, сякаш тя представляваше последната му връзка с този свят.