Гийом Мюссо - И след това…

Джефри погледна ръцете си, които издайнически трепереха, и това бе признак, че има нужда от алкохол. За трети път в продължение на по-малко от четвърт час отвори бутилката минерална вода, сложена на масата, и пое поредната глътка с ефимерната надежда, че ще упражни върху организма му същото успокояващо въздействие, каквото би имала една друга течност — водката.

— Прости ми, Малори.

Чувстваше се окаян, парализиран от някакво усещане, което бе отвъд срама. Дъщеря му, която обожаваше и която бе толкова крехка, се разтърсваше от ридания до него, а той вече дори нямаше правото да я вземе в прегръдките си.

Малори се приближи към огромната стъклена преграда, която изолираше верандата. Погледът й се зарея в линията на хоризонта, където бушуваше океанът. Когато бе малка, в дните на буря не смееше да пристъпи дотук, скована от страховития тътнеж на вълните, усилен от поривите на вятъра. Това вилнеене на природните стихии я ужасяваше и я караше да се чувства като в окото на ураган.

Джефри се осмели да направи крачка към нея.

— Малори…

Тя се обърна, погледна го и най-после се сгуши в прегръдката му както на времето, когато бе десетгодишна.

— Нещастна съм до смърт, откакто не живея повече с Натан, татко.

— Поговори с него, миличка. Мисля, че и той има какво да ти каже.

— В началото, като се разделихме, изпитах някакво странно усещане на мъка, но и на облекчение.

— На облекчение?

— Да, през целия си живот съм се бояла да не би да престане да ме обича, да не би една прекрасна сутрин да се събуди и да ме види такава, каквато съм в действителност — слаба и крехка. В този смисъл, нашата раздяла бе за мен вид освобождение: понеже вече го бях изгубила, страхът, че ще го изгубя, изчезна.

— И той има нужда от теб не по-малко, отколкото ти от него.

— Не вярвам. Той не ме обича.

— Всичко, което направи тези дни, показва точно обратното.

Тя вдигна към него очите си, пълни с надежда.

— Иди при него — посъветва я той с настойчивост в гласа. — Но побързай, времето лети.

24 декември

— Мога ли да си взема един хотдог?

Бони подскачаше пред количката на един амбулантен продавач до ъгъла на „5-о авеню“ и „58-ма улица“.

— Четири следобед е, миличка, един плод не е ли за предпочитане?

— О, не! — възкликна момиченцето, клатейки енергично глава. — Обожавам хотдога с много горчица и особено когато е с пържени лукчета! Страшно е вкусно.

Натан се поколеба: тази храна не бе от най-здравословните, но въпреки това даде съгласието си с едно кимване.

— ¿Cuando cuesta esto? 25 25 Колко струва? (исп.). — попита тя с възможно най-сериозен вид, изваждайки от джоба си миниатюрно портмоне, в което съхраняваше спестяванията си.

Баща й я смъмри:

— Не бива да говориш испански където ти падне.

— Son dos dylares 26 26 Струва два долара (исп.). — отговори й продавачът с дружеско намигване.

Натан също бръкна за своя портфейл и извади от него малка, сгъната на две пачка банкноти.

— Хайде, прибери си парите.

Плати на човека двата долара, а Бони му благодари със своята най-пленителна усмивка.

С хотдога в ръка тя полетя като стрела към близкото скупчване на хора, откъдето се разнасяха познатите коледни песни. Цареше сух, но ободрителен студ, придружен от великолепно слънце, което с лъчите си засенчваше блестящите фасади на сградите. Натан се устреми по стъпките на дъщеря си. Посред тази тълпа и многобройните стълпотворения по улиците, които в този час достигаха своя връх, той внимаваше особено много да не я губи от поглед. Това пък между другото му позволи да забележи, че прелестно жълто петно от горчицата е кацнало върху суитчъра й. Двамата се спряха да послушат хубавите мелодии, изпълнени a capella 27 27 Без съпровод. — Б.пр. от негърски хор за църковни песнопения. Бони изтананика няколко песни заедно с тях, след което се насочи към друга група. Тя така и не можа да издържи дълго време на изкушението и даде двата си долара, скътани в джоба, на един предрешен като Дядо Коледа цигулар, който събираше пари за Армията на Спасението. Сетне помъкна Натан към югоизточния вход на Сентръл Парк, точно срещу „Гранд Арми Плаза“.

Въпреки студа, в края на следобеда обширното зелено пространство бе направо превзето от скитащ народ. Почти цялата местност бе претъпкана с разхождащи се хора — пеша, на велосипеди, на традиционни файтони и дори на „писалки“ за ски бягане!