Гийом Мюссо - И след това…

Тогава всичко, което бе преживял през последните дни, премина с огромна скорост пред очите му. Даде си сметка, че никога не се е чувствал толкова жизнен, както от момента, в който бе разбрал, че скоро ще умре.

Веднага след това отново почувства как смъртта броди около него.

Тази вечер за пръв път бе готов да я приеме. Разбира се, страхът не бе изчезнал, но бе придружен от някакво нетърпение. Бе станал любопитен към смъртта, както човек може да бъде любопитен към откриването на нов континент. Може би бе настъпил часът да отпътува към непознатото, но бе обграден с любов. В мир със себе си и в мир с околния свят , както би казал Гарет.

Тялото му гореше, сякаш имаше треска. Отново се обади позабравената вече болка в гърдите, последвана от остър бодеж под ключицата, който се бе събудил почти едновременно с нея. Стори му се също така, че всичките кости в тялото му започват да врят и да се разтрошават. Чувстваше как малко по малко бива изключен от света на живите и се носи към някакво непознато измерение.

В този миг изпитваше усещането, че е жив единствено, за да може да умре.

Бе два часа през нощта, когато затвори очи и последната му мисъл бе за Гудрич.

Скоро Гарет няма вече да бъде край мен.

Няма повече да го видя. Няма повече да го чуя.

Той ще продължи да оперира хората и да придружава обречените към смъртта.

Аз пък, както всички мои предшественици, ще получа най-сетне отговора на вечния въпрос: има ли място, където всички ние отиваме?

На стотина километра оттам Джефри Уекслър стана от своето легло и излезе безшумно от стаята. Отвори малка врата, сгушена под стълбището към хола, запали голата, покрита със слой прах електрическа крушка, която висеше от тавана, и слезе внимателно по стъпалата, водещи към мазето.

Изпод една от дървените етажерки извади кашон с шест бутилки уиски, които куриерска фирма му бе доставила преди няколко дни: двадесетгодишно „Чивас“, подарък за Коледа от клиент, когото бе измъкнал от много тежко дело.

Още щом си бе легнал, Джефри бе разбрал, че няма да може да заспи, докато тези бутилки се намираха в неговата къща. Качи кашончето в кухнята и започна да ги изпразва една по една в мивката. Операцията отне само няколко минути, през които гледаше с отнесен вид как алкохолът се точи подобно на белезникавата вода от изсипани в цедка току-що сварени спагети. Сетне пусна силна струя вода, за да не се поддаде на изкушението да оближе мивката.

Как човек като него бе съумял да стигне дотук? Задаваше си този въпрос ежедневно, макар да знаеше, че никога няма да намери отговора му.

И през този ден бе успял да устои на изкушението. Утре обаче го очакваше ново сражение. Както и вдругиден. Войната изискваше бдителност във всеки миг, защото съзнаваше, че настъпеше ли абстиненцията, бе в състояние да погълне абсолютно всичко: одеколон, дезодорант, бутилка деветдесетградусов спирт от домашната аптечка. Опасността дебнеше отвсякъде.

Върна се и легна до жена си, но се чувстваше ужасно потиснат. Юмрукът му силно стисна възглавницата. Може би трябваше да се сближи с Лиза, да общува далеч повече с нея, да й говори за нравствената покруса, която бе завладяла цялата му душа. Сега бе моментът, сега или никога.

Да, ще сподели всичко това още сутринта, непременно ще си поговори с нея.

Стига да намери необходимия кураж.

Малко след полунощ

Някъде в един от бедните квартали на Бруклин

Кони Букър отвори вратата, стараейки се да не вдига шум. Наведе се над Джош и се загледа с дълбока нежност в заспалото му личице. Само допреди десетина дни това бе обикновена стая за приятели, студена и без живот. Тази вечер в нея спеше едно дете, потънало в топлината на малкото си легло. Тя все още не можеше да дойде на себе си.

Всичко се бе случило много бързо. Отначало бе трагедията със смъртта на нейната племенница Кендис по време на ужасяващия банков обир. Сетне, няколко часа по-късно, бе дошло обаждането от социалните служби с предложението да вземе бебето за отглеждане. Кони не се колеба дълго. На прага на петдесетте и след няколко несполучливи забременявания, тя бе изгубила надеждата, че би могла да има дете. Бе стигнала до една възраст, когато вече се бе отказала да очаква кой знае какво от живота. През тези последни години чувстваше как умората я наляга все по-силно, а стареенето набира застрашителна скорост. Но след пристигането на Джош тежестта от не особено смисленото й съществуване се бе изпарила. Сякаш животът й внезапно бе възвърнал цялата своя истинска същност.