Кендари Блейк - Кралица на кошмара

— Помирисах я — казва тихо тя.

Гласът й е като разлистени страници от много стара книга. Свива очи и гледа право в мен.

— Силата, която идва от този тук.

Ръката й се плъзга по тази на Томас и я потупва силно.

— Влизайте.

Вътре в къщата мирише на нещо средно между ароматни свещи и старица. Не мисля, че е сменяла интериора от седемдесетте. Кафяв дългокосмест мокет се простира докъдето стига погледът, под изобилие от мебели: люлеещ се стол и дълъг диван — и двата в зелен велур. Стъклен фенер със свещ виси над маса с покритие от жълт фурнир в трапезарията. Рийка ни води до масата и ни прави знак да седнем. Цялата маса е покрита с недогорели свещи и ароматни пръчици. След като сядаме, тя пръска някакъв лосион по ръцете си и ги трие една в друга.

— Дядо ти е добре? — пита тя, като се обляга на лакти и се усмихва на Томас, подпряла брадичка на юмрук.

— Супер е. Праща ти поздрави.

— Прати му и на него — казва тя.

Гласът й ме притеснява. Акцентът и тембърът са твърде близки до тези на Малвина. Не мога да спра да си го мисля, въпреки че тези две жени нямат нищо общо. Малвина, когато я видях, беше по-млада от Рийка, косата й беше черна плитка, а не безформена маса от лакта и памук. И все пак, като гледам лицето на Рийка, без да искам, в главата ми изплуват образи от убийството на Анна. Оживяват спомени от сеанса как Малвина посипва с черен восък бялата рокля на Анна, напоена с кръв.

— Не ти е лесно — казва Рийка простичко, което не ми помага.

Пресяга се и отваря метална кутия с нарисувани чинки и предлага на Томас бисквитите с джинджифил, които са вътре, а той награбва две шепи. Широка усмивка се разстила по лицето й, докато гледа как той ги тъпче в устата си, преди да ме погледне нетърпеливо. Очаква ли се от мен да кажа нещо? Това въпрос ли беше?

Тя пак цъка с език.

— Ти си приятел на Томас?

Кимам.

— Най-добрият ми приятел, лельо Рийка — потвърждава Томас, изстрелвайки бисквитени трохи във всички посоки.

Тя го дарява с кратка усмивка.

— Тогава ще ти помогна, ако мога.

Навежда се напред и пали три от свещите, на пръв поглед на случаен принцип.

— Задай въпросите си.

Поемам дълбоко въздух. Откъде да започна? Не мисля, че има достатъчно въздух в стаята, за да обясня ситуацията с Анна, как е била прокълната, как се пожертва за нас и защо не е възможно просто да ми се привижда.

Рийка потупва ръката ми. Явно се бавя твърде много.

— Дай — казва тя и обръща дланта ми нагоре.

Докосването й е нежно, но усещам стоманата под кожата на пръстите й, когато стиска ръката ми и затваря очи. Чудя се дали тя е била тази, която е помогнала на Томас да развие таланта си за четене на мисли, ако изобщо това е нещо, което се учи или развива.

Поглеждам Томас. Устата му е замръзнала посред дъвченето, очите му се взират в сключените ни ръце, сякаш очаква да види как електричество протича между нас. Имам чувството, че е минала цяла вечност. А и не ми е много комфортно цялото това пипане. От нещо в Рийка, може би силата, която струи от нея, ми става лошо и леко ми се повдига. Точно когато съм готов да издърпам ръката си, тя отваря очи и ме пуска с леко потупване по опакото на ръката ми.

— Този тук е воин — казва тя на Томас. — И върти оръжие, по-старо от всички нас.

Личи, че нарочно не гледа към мен, а ръцете й са свити като щипки на рак. Носят се като корда на въдица над фурнира на масата и почукват по него.

— Искаш да знаеш за момичето — казва тя, навела глава към скута си.

Брадичката й е прибрана толкова, че гласът й звучи приглушено сякаш има жаба в гърлото.

— Момичето… — прошепвам.

Рийка ме поглежда с хитра усмивка.

— Ти си този, който отпрати Анна в рокля от кръв от този свят — казва тя. — Усетих го, когато тя мина отвъд. Сякаш буря замря над езерото.

— Тя сама си тръгна — казвам. — За да спаси живота ми. И този на Томас.

Рийка свива рамене да покаже, че това няма значение. Има кадифена торбичка, сложена върху златна чиния; тя изсипва съдържанието и го разстила по масата. Опитвам се да не гледам втренчено. Ще се преструвам, че това са рунически камъни. Но по-скоро ми приличат на малки кости, може би от птица или гущер, а може би от човешки пръсти. Тя се заглежда във фигурата, която образуват, и повдига бледите си вежди.

— Момичето не е с теб сега — казва тя и сърцето ми замира. Не знам на какво да се надявам. — Но е била. Наскоро.

До мен Томас поема бързо въздух и изправя гръб. Намества очилата си и ме сръгва с лакът, което аз приемам за окуражителен жест.