Кендари Блейк - Кралица на кошмара

Най-накрая чувам Рийка да въздъхва. Но не ядосано, а сякаш тъжно. И решително.

— Отиди да вземеш барабана — прошепва тя. — В спалнята ми е. Виси на северната стена.

Тя кима към късия коридор. Оттук се вижда късче от нещо, което прилича на баня. Спалнята сигурно е надолу по коридора. Нещо не е наред. Усетих го в начина, по който гледаше камата.

— Благодаря, лельо Рийка.

Томас се ухилва и става от масата, за да вземе барабана. Когато виждам болезненото й изражение, изведнъж разбирам какъв е проблемът.

— Томас, недей! — казвам и се отблъсквам от масата.

Но твърде късно. Когато стигам до спалнята, той вече е вътре, стои като замръзнал на половината път до северната стена. Барабанът виси точно където Рийка каза, продълговат, широк около тридесет сантиметра и два пъти по толкова дълъг, покрит с опъната животинска кожа. Самата Рийка седи и го гледа, застинала в дървен люлеещ се стол, кожата й е сива и твърда, очите са потънали навътре, а устните са се отдръпнали над оголените зъби. Мъртва е от поне година.

— Томас — прошепвам и се пресягам да хвана ръката му.

Той се отскубва с вик и се изстрелва навън. Псувам тихо, взимам барабана от стената и тръгвам след него. Докато излизаме от къщата, забелязвам как се е променила, покрита е с прах и мръсни петна, едното ъгълче на дивана е проядено от гризачи. Паяжини висят по ъглите и се спускат от лампите. Томас не спира да тича, докато не излиза навън, в градината. Стиснал е главата си в ръце.

— Хей — казвам внимателно.

Нямам представа какво друго да направя или какво трябва да му кажа. Той вдига ръка да го оставя на мира и аз се отдръпвам. Задъхан е, диша на пресекулки. Мисля, че плаче, и не го виня. Разбирам, че не иска да го гледам. Обръщам се към фермата. Дърветата наоколо са оредели, а в градината има само вкоравена пръст. Бялата боя по къщата е толкова изтъняла, че изглежда като намацана с водни бои и отдолу се показват черни дъски.

— Съжалявам, брат — казвам. — Трябваше да се досетя. Имаше знаци. Просто ги пропуснах. Или ги възприех погрешно.

— Няма нищо — казва той и избърсва лице с края на ръкава си. — Рийка не би ми направила нещо лошо. Никога на никого не е направила лошо. Просто не го очаквах, това е. Не мога да повярвам, че Морфран не ми каза, че е мъртва.

— Може и той да не е знаел.

— О, знаел е — казва Томас, кимайки.

Подсмръква и ми се ухилва. Очите му са малко зачервени, но вече се е съвзел. Това момче е жилаво. Тръгва към колата и аз след него.

— Знаел е — казва високо той. — Знаел е и въпреки това ме изпрати тук. Ще го убия! Направо ще го убия!

— Успокой се — казвам, като влизаме в колата.

Томас още мърмори за предстоящото унищожение на Морфран. Пали колата и ме поглежда с отвращение.

— Ужас. Не загряваш ли, Кас? Аз ядох от шибаните бисквитки!

Томас ме оставя пред къщи, все още дуднейки за Морфран, Рийка и бисквитите. Радвам се, че няма да ми се наложи да присъствам на сблъсъка им. Лично на мен това, че е изял бисквитите, ми се струва дребен кахър в сравнение с това, че Морфран изпрати внука си при мъртъв член на семейството, но пък всеки си знае и всеки си има фобии. Явно за Томас това е следобедната закуска на мъртъвците.

Измежду мърморенето и храченето през прозореца Томас ми каза, че ще му трябва поне седмица, за да проучи как се работи с лапландския барабан и да разбере какъв е подходящият ритуал, за да се свържем с Анна. Дарих го с най-разбиращото си изражение и кимнах, като през цялото време се борех с импулса си да хвана най-близката пръчка и да започна да блъскам с нея по барабана в скута ми. Но това би било глупаво. Да внимаваш и да правиш нещата както трябва, когато за пръв път опитваш нещо, си е основно правило. Не знам какво ми става.

Когато влизам вкъщи, откривам, че не мога да седя на едно място. Не ми се яде и не ми се гледа телевизия. Не ми се прави нищо, само искам да разбера повече.

Майка ми влиза десет минути след мен с гигантска кутия пица в ръце и спира, когато ме вижда да снова напред-назад.

— Какво има?

— Нищо — казвам. — С Томас ходихме на гости на мъртвата му леля днес следобед. Беше интересно. Тя ни каза как можем да се свържем с Анна.

Освен че очите й малко се разширяват, тотално липсва друга реакция. Едва ли не свива рамене, преди да се затътри към кухнята. Бърза гневна искра гъделичка китките ми. Очаквах повече. Очаквах да е развълнувана, да се зарадва, че може да успея да говоря пак с Анна, да се уверя, че е добре.