Кендари Блейк - Кралица на кошмара

— Можеш ли да разбереш какво иска тя? — пита той, след като около минута аз седя затъпял като камък.

Рийка отмята глава.

— Как да знам аз? Да питам вятъра ли? И той няма да знае. Само един човек можем да питаме, защото само един знае. Питайте Анна в рокля от кръв, поискайте да издаде тайните си.

Свежда поглед към мен.

— Мисля, че много би казала на теб.

Трудно ми е да чувам, защото ушите ми пулсират.

— Не мога да я питам — промълвявам. — Тя не може да говори.

Съзнанието ми започва да изплува от шока; мислите ми скачат напред и се препъват една в друга.

— Казаха ми, че не може да се върне. Че няма как тя да е тук.

Рийка се обляга назад. Посочва сковано към раницата с камата.

— Покажи ми — казва тя и скръства ръце.

Томас кима, давайки ми знак, че всичко е наред. Отварям раницата и вадя камата, както е в ножницата. Слагам я на масата пред себе си. Рийка прави жест с глава и я вадя. Пламъците на свещите проблясват по острието. Когато очите й се плъзгат по него, реакцията й е странна, като нервен тик от емоция в крайчетата на сбръчканата й уста, нещо, което прилича на отвращение. Накрая тя отмества поглед и се изплюва на пода.

— Какво знаеш за това? — пита тя.

— Знам, че е била на баща ми, преди да стане моя. Знам, че изпраща призраци убийци от другата страна, където не могат да наранят живите.

Рийка хвърля поглед към Томас с повдигната вежда. Нещо като олдскул версия на „гледай го па тоя“.

— Добро и зло. Правилно и грешно — тя клати глава, въздъхва. — Тази кама няма представа от такива понятия. Не знаеш много. Затова ще ти кажа. Мислиш си, че тази кама създава врата между този свят и следващия.

Тя вдига едната си ръка и после другата.

— Тази кама е вратата. Била е отворена много, много отдавна и оттогава се лашка на пантите си напред-назад, насам-натам.

Гледам как ръката й се люшка наляво и надясно.

— Но никога не се затваря.

— Чакай малко — казвам. — Не е вярно. Призраците не могат да минат обратно през ножа.

Поглеждам Томас.

— Не работи така.

Взимам камата от масата и я прибирам обратно в раницата. Рийка се навежда и ме потупва по рамото.

— Ти откъде знаеш как работи? — казва тя. — Но, да. Не работи така.

Започвам да разбирам какво имаше предвид Томас, като каза, че тя не е баш с всичкия си.

— Нужна е силна воля — продължава тя — и дълбока връзка. Казваш, че Анна не е била отпратена от този нож. Но трябва да го е познавала, да го усеща, за да те намери.

— Беше порязана — намесва се развълнувано Томас. — След заклинанието Уил взе ножа и я промуши, но тя не умря. Тоест не премина отвъд, или както там се казва.

Очите на Рийка отново се спират върху раницата ми.

— Тя е свързана с нея. За нея камата е като сигнален огън, като морски фар. Защо другите не могат да го последват — не знам. Все още съществуват мистерии дори за мен.

Има нещо странно в начина, по който тя гледа към раницата ми. Очите й не мигат, но погледът й е отнесен. Досега не бях забелязал, че ирисите й имат странна жълта окраска.

— Но, лельо Рийка, дори да си права, как може Кас да говори с нея? Как да разбере какво иска?

Усмивката й е широка и топла. Почти радостна.

— Трябва да направите така, че музиката да звучи по-ясно — казва тя. — Трябва да проговорите езика на проклятието й. По същия начин, както ние, финландците, винаги сме говорили с мъртвите. С лапландски барабан. Дядо ти ще знае къде да намерите такъв.

— Можеш ли да ни помогнеш да го направим? — питам. — Предполагам, че ни трябва финска вещица за това.

— Томас си е готов вещер — отговаря тя, но той не изглежда много убеден.

— Досега не съм работил с такъв — казва той. — Не знам откъде да започна. По-добре ще е ти да го направиш. Моля те?

Лицето на Рийка помръква от съжаление и тя клати глава. Сякаш не смее да го погледне в очите, а дишането й става тежко, с усилие. Може би трябва да си тръгваме. Сигурно всички тези въпроси са изтощителни. А и тя ни даде отговорите и добра отправна точка. Облягам се назад, дърпам се малко от масата и усещам течение в стаята; чак сега осъзнавам колко студени са пръстите и бузите ми.

Томас продължава да бърбори, тихо реди причини защо е по-добре не той да прави ритуала, че няма да разпознае лапландски барабан, дори да му падне на главата, и че най-много да се свърже с духа на Елвис. Но Рийка продължава да клати глава.

Става все по-студено. А може би е било студено още като влязохме. Сигурно няма централно отопление в тази стара къща. Или нарочно не го пуска, за да пести пари.