Кендари Блейк - Кралица на кошмара

Не сме единствените в магазина. Морфран говори с две жени на по четиридесет и нещо, облечени с пуловери и разпитващи за някакъв порцеланов леген. Морфран се смее и им разказва приятна историйка, която нищо чудно да е вярна. Странно е да го гледам с клиенти. Толкова е любезен. Стараем се да не вдигаме шум по пътя си към задната стаичка. След няколко минути чуваме как жените казват довиждане на Стела и благодарят на Морфран и секунди по-късно той и кучето минават през завесата и влизат при нас, където той държи по-странните и по-езотерични окултни стоки. Свещите на майка ми се наслаждават на мястото си на витрината. Станала е мейнстрийм.

Начинът, по който ме гледа Морфран, ме кара да очаквам, че ще извади едно от онези лекарски фенерчета и ще провери реакцията на зениците ми. Скръстил е ръце и черното кожено елече покрива логото на „Аеросмит“ на тениската му. Когато Томас му подхвърля пресен пакет тютюн за лулата, той стрелва ръка и го хваща, без да сваля очи от лицето ми. Кой би повярвал, че любезният магазинер и този специалист по черна магия са един и същи човек?

— Дошли сте за следобедна закуска след училище, а, хлапета? — пита той и пали. После поглежда часовника си. — Явно не. Училището свършва чак след пет часа.

Томас прочиства гърло с неудобство и рунтавите вежди на Морфран се повдигат към него.

— Ако те изключат, цяло лято ще чистиш вехториите, които купувам от разменния пазар.

— Няма да ме изключат. Остават само две седмици. На никого не му пука вече.

— На мен ми пука. На майка ти й пука. Не го забравяй. — Кима към Кармел. — Ами ти?

— Аз съм отличничка — отговаря тя. — И такава ще си остана. Важни са резултатите, както казва баща ми.

Усмивката й е мила, извинителна, но и уверена. Морфран клати глава.

— Говори ли с този твой приятел от Англия? — пита ме.

— Мдаа.

— И какво каза той?

— Да забравя всичко това.

— Добър съвет.

Той дърпа от лулата; димът закрива лицето му, когато издиша.

— Не издържам.

— Налага се.

Кармел пристъпва и скръства ръце.

— Защо да му се налага? Не може ли да спреш да говориш толкова завоалирано? Може би, ако просто ни кажеш какво се случва, защо се налага да оставим всичко както си е, може би тогава ще го направим.

Той издиша и отмества поглед от нея, оставя лулата на стъклото на тезгяха.

— Не мога да ви кажа това, което не знам. Магията не е точна наука. Не е новинарска емисия. От време на време нещо просветва тук вътре — казва той и посочва гърдите си — или тук вътре — той сочи челото си — и казва да стоите настрана. Казва да забравите за всичко. Наблюдават ви хора. От този тип хора, дето няма проблем да те гледат отдалеч, но трябва да се молиш да не те настигнат. Има и нещо друго.

Той отново взима лулата, дърпа, изглежда замислен — което фактически е единственият начин, по който можеш да изглеждаш, докато пушиш лула.

— Нещо се мъчи да ви тегли назад, а друго се опитва да ви тегли напред. И това ме притеснява най-много, ако трябва да съм честен. Трудно ми е да си държа езика зад зъбите.

— Относно какво?! — натъртвам аз. — Какво знаеш?

Морфран ме поглежда през дима, но аз не свеждам очи. Няма просто да зарежа всичко така. Не мога. Дължа й го. И нещо повече. Не мога да понеса мисълта, че тя страда.

— Просто престанете, хайде стига вече — казва той, но го чувам в гласа му. Изгубил е твърдостта си.

— Какво знаеш, Морфран?

— Знам… — въздиша. — Знам кой може да знае нещо.

— Кой?

— Мис Рийка.

— Леля Рийка? — пита Томас. — Какво може да знае тя?

Обръща се към мен.

— Ходех у тях, като бях малък. Не ми е точно леля, а нещо като приятелка на семейството, нали се сещаш. Не съм я виждал от години.

— Изгубихме връзка — свива рамене Морфран. — Случва се понякога. Но ако Томас те заведе при нея, тя ще говори с теб. Цял живот е била финска вещица.

Финска вещица. Тази фраза ме кара да искам да оголя зъби и да покажа козината си. Майката на Анна, Малвина, е била финска вещица. Затова е успяла да прокълне Анна и да я затвори в къщата. Веднага след като е прерязала гърлото й.

— Тя не е такава — прошепва Томас. — Не е като нея.

Въздухът се измъква от дробовете ми и му кимвам с благодарност. Вече не ми пречи, че понякога следи мислите ми. Не го прави нарочно. А като се има предвид как ярко ми изникна споменът за Малвина, дендритите му сигурно са светнали като коледна елха.

— Ще ме заведеш ли при нея? — питам.

— Ами, защо не — свива рамене той. — Но едва ли ще се върнем с нещо повече от чиния бисквити с джинджифил. Тя не беше баш „с всичкия си“ още като бях малък.