Кендари Блейк - Кралица на кошмара

Но начинът, по който Гидиън го каза, че стига да забравя за нея, и тогава няма от какво да се страхуваме… не знам какво значи това. Той каза да му имам доверие и аз го правя. Каза, че не е възможно тя да е тук, и аз му вярвам.

Но какво ако тя има нужда от мен?

— Значи едва ли не са ни подарили на Англия.

— А?

Премигвам. Приятелката на Кармел, Натали, е обърнала стола си към мен и е присвила очи, сякаш ме изучава. После свива рамене.

— Сигурно си прав.

Хвърля поглед към г-н Диксън, който е седнал зад катедрата и рови нещо в лаптопа си.

— На него сигурно вече не му пука дали ще дискутираме войната, или ще си говорим наши си неща. И така…

Тя въздъхва, изглеждайки сякаш й се иска да седеше до някой друг, който и да било.

— Ще ходиш ли с Кармел на партито за завършването?

— То не е ли само за абитуриенти? — питам.

— И какво от това. Няма да ти искат лична карта и да те изритат, ако не си — присмива се тя. — Освен ако не си заек. Дори Томас може да дойде. Кас? Кас?

— Да — чувам се да казвам.

Но не точно. Защото лицето на Нат вече не е нейното. А това на Анна. Устните се движат с нейните, но не и изражението. То е като маска.

— Много странно се държиш днес — казва тя.

— Извинявай. Трябва да си изпия хапчетата — промърморвам и ставам от чина.

Г-н Диксън дори не забелязва, че излизам от стаята.

Когато Томас и Кармел ме намират, седя в средата на тихата сцена на актовата зала и се взирам в празните седалки със синя тапицерия — празни, освен една. Учебникът и тетрадката ми по тригонометрия са прилежно наредени едни върху други, за да ми напомнят къде трябва да бъда.

— Да не е изпаднал в кататония? — пита Томас.

Дойдоха преди няколко минути, но аз не им обръщам внимание. Ако ще игнорирам една приятелка, тогава защо да не игнорирам всичките си приятели.

— Здрасти — казвам.

Звуците от движенията им ехтят в празния училищен салон, когато оставят учебниците си и се качват на сцената.

— Добре се скатаваш — казва Кармел. — Но не съвсем. Нат каза, че си се държал много странно по време на дискусията в час по история.

Свивам рамене.

— Лицето на Анна се появи върху нейното, докато говореше. Мисля, че проявих прилична доза спокойствие.

Разменят си един от тези все по-чести погледи, докато сядат от двете ми страни.

— Какво още видя? — пита Томас.

— Боли я. Сякаш я измъчват. Беше в стаята ми снощи. Имаше рани, които се отваряха и затваряха по ръцете и раменете й. Нищо не можех да направя, за да й помогна. Не беше от плът и кръв.

Томас побутва очилата на носа си.

— Трябва да разберем какво става. Това е… това е мегагадно. Сигурно има някакво заклинание, нещо, което да ни разкрие…

— А може би сега не е време за мистицизъм — намесва се Кармел. — Може би ни трябва нещо друго, не знам, психолог например?

— Ще го наблъскат с лекарства. Ще му кажат, че страда от хиперактивност и дефицит на вниманието или нещо такова. Освен това Кас не е луд.

— Не искам да ви сдухвам, но шизофренията може да се отключи във всеки един момент — казва тя. — Всъщност доста често се проявява на нашата възраст. А халюцинациите изглеждат точно толкова реални, колкото ти и аз.

— Защо въобще говориш за шизофрения? — изпърпорва Томас.

— Не казвам, че е това! Но той преживя сериозна загуба. Може нищо от това да не е реално. Ти да си виждал нещо? Усети ли нещо странно, както каза дядо ти?

— Не, но съм малко назад с уроците по вуду. Наблягах на тригонометрията.

— Просто казвам, че невинаги става дума за духове и магия. Понякога призраците са в главата ти. Което не ги прави по-малко реални.

Томас кима и поема въздух.

— Добре, за това си права. Но все пак мисля, че да го пратим на психо ще е грешка.

Кармел изръмжава.

— А защо първото, което ти идва наум, е заклинание? Защо си толкова сигурен, че причината е свръхестествена?

Това е най-близкото нещо до спор, което съм чувал от Томас и Кармел. И колкото и специален да се чувствам, като слушам приятелите ми да се карат дали имам психическо заболяване или не, започва да ми се иска да се върна в час.

„Спри да си вреш носа, където не ти е работа, преди някой да ти го отреже. Нещо друго се разгръща около теб, като буря.“

Не ми пука.

На шестия ред, от третия стол, Анна ми намигва. Или просто премигва. Не мога да кажа. Половината й лице го няма.

— Да отидем да говорим с Морфран — казвам.

Чува се звукът на звънчето над вратата на антикварния магазин, последван от тупуркането на лапите на Стела, която се блъска в крака ми. Почесвам я няколко пъти, а тя гледа към мен с огромните си кафяви очи, като бебе тюленче, преди да се обърне към Кармел.