Жозе Родригеш душ Сантуш - Седмият печат

— А ако ония типове не бяха поискали да дойдат до Олга, ако бяха решили да ни убият в къщата?

Филипе сви рамене.

— Вече ти казах, Казанова , че става въпрос за риск, който трябваше да поемем. Не забравяй, че австралийската полиция подслушваше разговора и имаше свои хора наблизо. Ако нещо се беше объркало, щеше да се намеси за секунди.

— Да, разбирам — отбеляза Томаш. — Ето защо беше толкова спокоен, когато се появи Орлов…

— Разбира се.

— А аз, глупакът, се възхищавах на куража ти.

Филипе се разсмя.

— Със здрав гръб зад нас всички сме куражлии.

— Така си е.

— Но когато се появи онзи дебелият…

— Орлов.

— … с горилите си, бързо се досетих, че нямаш нищо общо с тях.

— Значи разбра все пак? — пошегува се Томаш. — Ти си гений.

— Нали?

— Гений си, но нещата можеха да свършат зле.

— Не може всичко да е на шест. Но нали всички сме живи, това е важно.

Томаш погледна към Игор, проснат по очи на метър разстояние.

— А останалите руснаци? Какво стана с тях?

— Двама са мъртви, един е ранен, а четвъртият бе заловен невредим.

— А Орлов? С него какво се случи?

— Дебелата свиня?

— Същият.

— Той е раненият. Прострелян е в ръката.

— Каза ли нещо?

— Още не — отвърна Филипе. — Но не бери грижа, австралийците ще го накарат да пропее.

Дочуха гласове и обърнаха глави по посока на звука. Беше лекарят, придружаван от двама полицаи, единият от които носеше манерка.

Тримата се приближиха и лекарят, мъж с изрусена брада и стетоскоп, висящ на врата му, погледна въпросително Томаш.

— Вие ли сте паднали отгоре?

— Май съм аз.

Лекарят смени изражението си.

— Тук няма един, който да е с всичкия си — възкликна той. — Не е трябвало да докосвате ранения. — Австралиецът клекна до Томаш и огледа тялото му с поглед на познавач. — Някъде да ви боли повече?

— Да. Левият крак.

Лекарят се вгледа внимателно в крака. След това се обърна към единия от полицаите, които наблюдаваха Томаш с любопитство.

— Носилката?

— Носят я, докторе.

Лекарят отново прехвърли вниманието си върху крака.

— Ще трябва да предприема нещо — каза той.

Разгледа внимателно положението на тялото на Томаш и после с изключително внимание докосна крака и го дръпна.

— Ооох! — изстена Томаш, виждайки звезди посред бял ден.

Първият човек, който го видя да влиза в дома, беше госпожата от рецепцията. Тя бе жена на средна възраст и доста приказлива, поради което често ставаше изповедник на близките на настанените в дома.

— Добро утро, професоре — поздрави тя дружелюбно. — Повече от месец не съм ви виждала насам.

— Два месеца — поправи я Томаш, подпирайки се на патериците си тип „канадка“. — Бях в чужбина дълго време.

Жената от рецепцията изгледа с любопитство патериците и гипсирания му крак.

— Какво се е случило с вас? Кола ли ви е блъснала?

Томаш се усмихна насила. Беше му омръзнало да отговаря на един и същи въпрос. Даже му беше хрумнало да опише всичко, да направи няколко десетки ксерокопия и да дава екземпляр на всеки, който попита за крака му.

— Нещо такова — каза той, спестявайки подробностите. — Тъкмо заради крака се задържах толкова време в чужбина.

Жената от рецепцията стана от мястото си и услужливо се приближи до Томаш.

— Имате ли нужда от помощ, професоре?

— Не, оставете. Все някак ще се оправя, свикнах вече. — Спря пред рецепцията и надникна в коридора. — Къде е майка ми?

— Дона Граса ли? — Госпожата направи две крачки назад, спря пред вратата на дневната и погледна вътре. — Не я виждам тук.

— Дали не си е в стаята?

Томаш се приближи до рецепцията, но жената за секунди се вмъкна в дневната и заговори някакъв възрастен мъж. Застанал на вратата, Томаш чуваше звуците на разговора, без да разбира думите. Възрастният човек каза нещо и жената надникна през прозореца, след това се устреми към него.

— Всъщност тя е навън, в градината — каза тя. — Искате ли да я извикам?

— Не, оставете. Аз ще отида при нея.

Придвижвайки се предпазливо, с полюшващо се между патериците тяло и опънат гипсиран крак, Томаш излезе от дома и тръгна покрай затревената площ, сред пъстрите лехи от рози, кантарион и нигела. Заобиколи и излезе в градината зад сградата, където много от обитателите на дома седяха по дървените пейки, наслаждавайки се на утринното слънце. Лястовиците чуруликаха из боровите клони, весели и игриви, изпълвайки зеленината с музика. Чисто и свежо ухание се разнасяше от полятата заранта трева.