Джо Хилл - Носферату

Сестра Торнтън влезе в отделението за пациенти с трайни увреждания малко преди осем часа. Носеше торбичка със затоплена кръв за Чарли Манкс.

Движеше се на автопилот, мислите ѝ не бяха свързани с работата. Най-накрая се бе навила да купи на сина си Джосая игра „Нинтендо DS“ и мислеше дали след края на смяната ще успее да стигне до „Нашите играчки“, преди да са затворили.

Беше отлагала решението няколко седмици по философски причини. Не ѝ пукаше дали всички негови приятели имат такава игра. Просто не ѝ харесваше, че децата могат да мъкнат малката джаджа със себе си. Елън Торнтън ненавиждаше начина, по който момченцата се потапяха в блестящия екран, заменяйки реалността с някакво въображаемо място, където забавлението заменяше мисленето, и се научаваха да се избиват артистично. Беше си мечтала да има дете, което обича книгите, играе скрабъл и иска да излиза с нея на разходки със снегоходки. Ама че смехория.

Елън дълго бе отлагала покупката, но вчера следобед видя, че Джосая седи в леглото си и се преструва, че старият портфейл в ръцете му е нинтендо. Беше изрязал една снимка на маймунката Донки Конг и я бе пъхнал в прозрачното джобче за снимки. Натискаше въображаемите бутони и издаваше звуци, наподобяващи експлозии, а на нея ѝ се сви сърцето, като го гледаше как си представя, че вече притежава нещото, което вероятно ще получи на Големия ден. Елън имаше свои си виждания за това кое е полезно за децата и кое не. Не бе задължително да са на едно мнение с Дядо Коледа.

Разсеяна бе и чак когато заобиколи леглото, за да стигне до стойката за системите, откри, че при Чарли Манкс е настъпила промяна. Точно тогава той въздъхна тежко, сякаш от отегчение, а сестрата погледна надолу и видя, че той се взира в нея. Толкова се стресна от факта, че очите му са отворени, че за малко не изтърва торбичката с кръв върху краката си.

Той беше ужасно стар, а и грозен. Огромната му плешива глава приличаше на далечна планета — континентите бяха червеникавокафявите петна и лилавеещите язви. От всички в Отделението за пациенти с трайни увреждания — известно още като Зеленчуковата леха — тъкмо Чарли Манкс бе отворил очи, и то точно по това време на годината. Манкс обичаше деца. През деветдесетте години бе направил така, че десетки деца да изчезнат. Той имал къща в полите на Флатайрънс, където правел с тях каквото си поиска, а после ги убивал и окачвал коледна украса в тяхна памет. Вестниците нарекоха мястото Шейната. Хо-хо-хо.

През повечето време, докато работеше, Елън успяваше да изключи майчинската страна на мозъка си и да не мисли какво бе направил Чарли Манкс с момиченцата и момченцата, изпречили се на пътя му; деца на възрастта на нейния Джосая. Елън гледаше да не се замисля какво са вършили пациентите ѝ. Човекът в другия край на стаята бе завързал приятелката си и двете ѝ деца, бе запалил къщата и ги бе оставил да изгорят. Бяха го арестували в един бар по-надолу на същата улица. Наливал се с уиски „Бушмилс“ и гледал мача между „Уайт Сокс“ и „Рейнджърс“. Елън не виждаше никакъв смисъл да разсъждава за подобни неща, затова се стараеше да възприема пациентите си като продължение на апаратите и капещите торбички, поддържащи живота им — някакво си месо.

Откакто работеше в лечебницата на затвора „Супермакс“ в Ингълууд, не бе виждала Чарли Манкс с отворени очи. Бе постъпила на работа преди три години и той все беше в кома. Той бе най-крехкият от пациентите ѝ, просто купчина кожа и кости. Сърдечният му монитор бипкаше с честотата на метроном, нагласен на най-ниската възможна скорост. Докторът казваше, че мозъчната му активност е колкото на консерва с мляна царевица. Никой не бе наясно на каква възраст е, но изглеждаше по-стар от Кийт Ричардс. Дори приличаше малко на Кийт Ричардс — плешив Кийт с остри покафенели зъбчета.

В отделението имаше още трима пациенти в кома, така наречените „зеленчуци“. Когато си край тях достатъчно дълго време, научаваш, че имат определени странности. Дон Хенри, мъжът, който изгори гаджето си и нейните деца, понякога тръгваше на „разходка“. Той не ставаше, естествено, само ходилата му помръдваха ритмично под чаршафите. Имаше един тип, на име Ленард Потс, който бе в кома от пет години и никога нямаше да се събуди — друг затворник бе пробил черепа му с отвертка. Но понякога той се прокашляше и извикваше: „Аз знам!“, сякаш бе ученик, който иска да отговори на зададения от учителя въпрос. Може би отварянето на очите бе номерът на Манкс и просто не се бе случвало тя да го хване.