Джо Хилл - Носферату

Чувстваше се леко замаяна, сякаш бе тичала с пълен стомах в августовската жега. Зад касата стоеше едър мъж с бял потник. Раменете му бяха космати, почервенели от слънцето, а по носа му имаше следи от слънцезащитен крем. На пластмасовата табелка, закачена за потника му, пишеше: ПИТ. Явно цял следобед бе на смяна. Два часа по-рано Вик стоеше до баща си, докато той плащаше хамбургерите и млечните шейкове. Двамата мъже си бяха поговорили за „Ред Сокс“, които бяха в добра серия и вероятно щяха да станат шампиони. Клемънс направо косеше. Беше „заключил“ наградата „Сай Йънг“ и разполагаше с цялото време на света.

Вик се приближи, не за друго, ами защото го познаваше. Но застина на място точно пред него; мигаше и не знаеше какво да каже. Духащият отзад вентилатор запращаше тежката влажна миризма на Пит в лицето ѝ. Да, тя определено не се чувстваше добре.

Обзета от непознатото чувство за безпомощност, тя бе на път да се разплаче. Беше тук, в Ню Хемпшир, а не трябваше да бъде. Прекият път бе до алеята отзад и изглежда, това бе по нейна вина. Родителите ѝ се караха помежду си и не знаеха колко далече вече е тя. Трябваше да се вземат мерки. Тя трябваше да се обади вкъщи и в полицията. Някой трябваше да се погрижи за моста. Мислите ѝ бяха ужасно объркани. Главата ѝ беше лошо място — тъмен тунел, в който ечат подлудяващи шумове и прелитат прилепи.

Но едрият мъж ѝ спести усилията да мисли откъде да започне. Веждите му се сключиха.

— Ето те и теб. Чудех се дали ще те видя отново. Върна се за нея, а?

Вик се взря неразбиращо в мъжа.

— Върнала съм се?

— За гривната. Онази с пеперудата отгоре.

Той мушна ключ в чекмеджето и то се отвори с трясък. Гривната на майка ѝ беше най-отзад.

Когато я видя, Вик въздъхна тихичко и през краката ѝ премина немощен трепет. За пръв път от излизането си от Прекия път и от невъзможното си озоваване в Хемптън Бийч тя започваше да си изяснява някои неща.

Във въображението си бе тръгнала да търси гривната и някак си бе успяла да я открие. Изобщо не бе излизала с велосипеда си. Родителите ѝ вероятно не се бяха карали. Само по един начин можеше да си обясни защо мостът води до алеята. Беше се прибрала вкъщи, изгоряла от слънцето и изморена, с надут от млечен шейк корем, и бе заспала в леглото си, а сега сънуваше. Имайки всичко това предвид, тя прецени, че ще е най-добре да вземе гривната и да се прибере, минавайки по моста. Вероятно тогава щеше да се събуди.

Зад лявото ѝ око запулсира тъпа болка. Там бавно се загнездваше главоболие. Силно главоболие. Не можеше да си спомни да е имала главоболие по време на сън.

— Благодаря! — каза Вик, когато Пит ѝ подаде гривната. — Майка ми много се разтревожи. Тя е доста скъпа.

— Много се е разтревожила? — Пит мушна малкия си пръст в ухото и го развъртя. — Предполагам, че има сантиментална стойност.

— Не, всъщност, да, била е на баба ми, а преди това на прабаба ми. А освен това е изключително скъпа.

— Аха — промърмори той.

— Антика е — каза Хлапето, макар че не бе наясно защо изпитва нужда да го убеди, че вещта е ценна.

— Обикновена антика е, ако изобщо струва нещо. Ако не струва, значи е стара дрънкулка.

— Тя има диаманти — отвърна Хлапето. — Има диаманти и е златна.

Пит се изсмя — кратко и подигравателно.

— Наистина.

Пит каза:

— Не. Евтино украшение. Тези неща приличат ли ти на диаманти? Цирконий. И виж вътрешната страна на обръча, избеляла е. Златото не се изтърква. Качественото си остава качествено, независимо колко е носено. — Сбърчи чело в израз на неочаквана проява на съчувствие. — Добре ли си?

— Добре съм — отвърна тя. — Пекох се дълго на слънце — каза тя, давайки си вид на възрастна.

Обаче не бе добре. Чувстваше се замаяна, а краката ѝ не спираха да треперят. Копнееше да излезе отвън, да е далече от коктейла миризми, образуван от потта на Пит, лучените кръгчета и врящата мазнина. Копнееше сънят да приключи.

— Сигурна ли си, че не искаш нещо студено за пийване? — попита Пит.

— Благодаря, но на обяд пих много млечен шейк тук.

— И да си пила млечен шейк, не е било тук — рече мъжът и се ухили. — „Макдоналдс“ може би. Тук имаме само фрапе.

— Трябва да тръгвам.

Тя се обърна и закрачи към вратата. Усещаше, че изгорелият от слънцето Пит я гледа с тревога, и му бе признателна за съпричастността. Смяташе, че е добър човек, въпреки че миришеше и нямаше добри маниери, от типа хора, които биха се разтревожили при вида на измъчено момиченце, което е само в Хемптън Бийч. Обаче не смееше да му каже нищо повече. Потта студенееше по слепоочията ѝ и горната ѝ устна, с мъка успяваше да обуздае тремора в краката си. Лявото ѝ око отново запулсира. Този път по-настойчиво. Убеждението, че си въобразява, че е в „При Тери“ и просто сънува ярък сън, отслабваше и се изплъзваше, както би се изплъзнала хлъзгава жаба, ако опиташ да я задържиш.