Джо Хилл - Носферату

Беше баща ѝ, стоеше с гръб към нея и държеше кутийка бира в едната си ръка. Другата му ръка бе в мивката, въртеше я така, че студената струя вода да облива кокалчетата му.

Вик нямаше представа колко време я е нямало. Часовникът на малката печка за сандвичи не можа да я ориентира. Постоянно мигаше на 12:00, все едно някой току-що го е занулил. Лампите бяха изгасени, бе хладно заради сенките на отиващия си ден.

— Тате — каза тя с немощен гласец, който ѝ се стори някак непознат, — колко е часът?

Той погледна печката и поклати леко глава.

— Проклет да съм, ако знам. Токът спря преди пет минути. Мисля, че цялата улица е без… — Той я стрелна с поглед, веждите му се повдигнаха въпросително. — Какво има? Добре ли си? — Спря водата и взе кърпа, с която да подсуши ръцете си. — Не ми изглеждаш добре.

Тя се засмя, но насила, защото хич не ѝ беше весело.

— И Пит така каза.

Гласът ѝ сякаш идеше отдалече, от отсрещния край на дълъг тунел.

— Кой Пит?

— Онзи от Хемптън Бийч.

— Вик?

— Добре съм. — Опита се да преглътне, но не можа. Беше ужасно жадна, макар че разбра това чак когато видя баща си да държи студена напитка в ръката си. Притвори очи и си представи запотена стъклена чаша, пълна със сок от розов грейпфрут. Имаше чувството, че всяка клетка от тялото ѝ копнее до болка за такова нещо. — Само съм жадна. Имаме ли някакъв сок?

— Съжалявам, Хлапе. Хладилникът е почти празен. Майка ти не е ходила до бакалията.

— Тя легна ли си?

— Не знам — отвърна той.

По тона му личеше, че не му пука дали си е легнала, или не.

— О — изпъшка Вик, после измъкна гривната от китката си и я сложи на кухненската маса. — Когато се появи, кажи ѝ, че съм намерила гривната.

Той затръшна вратата на хладилника и се огледа. Погледът му се стрелна към гривната, после към Вик.

— Къде…

— В колата. Между седалките.

Помещението притъмня, сякаш слънцето се бе скрило зад гъсти облаци. Вик се олюля.

Баща ѝ допря опакото на дланта си в лицето ѝ, все още държеше кутийката с бира. Беше си ожулил кокалчетата.

— Боже, ти гориш, Хлапе. Хей, Лин?

— Нищо ми няма — каза Вик. — Но смятам да си полегна.

Нямаше намерение да ляга точно тук и точно сега. Смяташе да се качи в стаята си и да се излегне под страхотния нов плакат на Дейвид Хаселхоф, но краката ѝ омекнаха и тя се свлече. Баща ѝ я подхвана, преди да е паднала на пода. Вдигна я с едната ръка под коленете, а другата зад гърба и я изнесе в коридора.

— Лин? — провикна се отново Крис Маккуин.

Линда излезе от спалнята. Притискаше ъгъла на устата си с влажна кърпа. Меката ѝ кестенява коса бе разрошена, а очите ѝ гледаха отнесено, сякаш току-що бе станала от сън. Погледът ѝ се проясни, когато видя, че съпругът ѝ носи Хлапето на ръце.

Пресрещна ги на вратата на стаята на Вик. Пресегна се и с тънките си пръсти приглади назад косата на дъщеря си, задържа дланта си върху челото ѝ. Ръката ѝ бе хладна и мека, докосването носеше както приятно, така и неприятно усещане. Родителите ѝ вече не бяха сърдити един на друг; ако знаеше, че за да ги сдобри, трябва да се разболее, Хлапето нямаше да си прави труда да минава по моста, за да търси гривната, а щеше просто да завре пръст в гърлото си.

— Какво е станало?

— Припадна — отвърна Крис.

— Не, не съм — настоя Хлапето.

— Сигурно има четиресет градуса температура и не може да стои на краката си, но продължава да спори — каза баща ѝ, очевидно силно впечатлен.

Майка ѝ свали кърпата, с която притискаше ъгълчето на устата си.

— Топлинен удар. Три часа в колата, а после излизане с колелото. Не се е намазала с крем и цял ден не е пила нищо друго освен онзи гаден млечен шейк в „При Тери“.

— Фрапе. Там на шейка му викат фрапе — обясни Вик. — Ударила си си устата.

Майка ѝ облиза подутите си устни.

— Ще донеса чаша вода и ибупрофен. И двете ще пием това.

— Щом ще ходиш в кухнята, прибери гривната си — каза Крис. — На масата е.

Линда вече крачеше натам, когато осъзна какво е казал съпругът ѝ. Погледна през рамо. Крис Маккуин стоеше до вратата на стаята, държейки Вик в ръцете си. Вик се загледа в плаката на Дейвид Хаселхоф, който ѝ се усмихваше, аха-аха да ѝ намигне: справи се супер, хлапе.

— Била е в колата — рече Крис. — Хлапето я намери.

Вик спеше.

Сънят ѝ представляваше низ от несвързани образи: противогаз върху циментов под; куче със смачкана глава, лежащо край пътя; високи борови дървета, на които висят слепи бели ангели.