Джо Хилл - Носферату

Мисълта, че старата дървения може да се разпадне и че може да ѝ налети скитник, изпълни гърдите ѝ с възторжен ужас и вместо да се разколебае, тя се надигна от седалката и започна да върти педалите още по-бързо. Помисли си също, с известна доза задоволство, че ако мостът падне в намиращата се трийсет метра надолу река и тя се размаже на чакълестия бряг, виновни щяха да са родителите ѝ, задето се скараха и така я принудиха да избяга от къщи, а това щеше да ги научи. Щяха да тъгуват за нея, направо да се поболеят от скръб и вина; точно това заслужаваха. И двамата.

Телената ограда затрака под колелата. Тя навлезе в потайния мрак, където царуваха миризмите на прилепи и гнилоч.

Тогава видя, че на стената вляво със зелен спрей е написано нещо. Не намали скоростта, за да прочете надписа, но ѝ се стори, че бе „При Тери“, което бе интригуващо, защото бяха обядвали в заведение, наречено „При Тери“, в Хемптън, на трийсет мили от тук.

В покрития мост звуците бяха различни. Тя чу реката, но шумът не бе като от буйни води, а като от радио, което не е настроено на станция. Не погледна надолу, струваше ѝ се страшно да вижда реката през пролуките между дъските. Не погледна и настрани, беше вперила очи в другия край на моста.

Мина през потрепващи лъчи бяла светлина. Засече тънка ярка завеса с лявото си око и усети далечно пулсиране. Подът създаваше неприятно усещане за несигурност. В главата ѝ вече имаше само една мисъл: „Още малко, още малко“, която влизаше в ритъм с движенията на стъпалата ѝ.

Яркият квадрат в края на моста се уголеми и засия. Когато се приближи, тя усети жестоката жега, напираща откъм изхода. Незнайно как ѝ замириса на слънцезащитен крем и лучени кръгчета. Не се замисли защо в другия край на моста няма порта.

Вик Маккуин, известна още като Хлапето, си пое дълбоко въздух и изскочи от моста, наричан Прекият път. Огря я слънчева светлина, гумите на колелото стъпиха върху асфалт. Пращенето внезапно спря, сякаш там вътре наистина бе имало ненастроено радио и някой просто бе натиснал бутона за изключване.

Измина няколко метра, преди да осъзнае къде се намира. Сърцето ѝ се сви още преди да е дръпнала спирачките. Спря толкова рязко, че задната гума се хлъзна настрани, хвърляйки кал.

Намираше се на асфалтирана алея, зад едноетажна сграда. До тухлената стена вляво имаше контейнер и кофи за боклук. Единият край на алеята бе преграден от висока дървена ограда. Зад оградата имаше път. Вик чуваше жуженето на трафика, долови и откъс от песен, звучаща в една от колите. „Абра-абра-кадабра… искам да се пресегна и да те сграбча.“

Вик от пръв поглед разбра, че е излязла на грешното място. Много пъти бе идвала до Прекия път и неведнъж бе поглеждала над високите брегове на Меримак към отсрещната страна, така че знаеше какво има там — зелен, хладен и притихнал горист хълм. Нямаше път, нито магазин, нито алея. Извърна глава и едва не изкрещя.

Прекият път изпълваше началото на алеята зад нея. Беше втъкнат в нея, между едноетажната тухлена сграда и пететажна сграда от бетон и стъкло.

Мостът вече не бе над реката, а бе натикан в място, което едва го побираше. Вик се разтрепери неконтролируемо при тази гледка. Когато се взря в мрака, зърна изумрудените сенки на гората отсреща.

Слезе от велосипеда. Краката ѝ трепереха от напрежение. Избута колелото си до контейнера и го подпря на него. Осъзна, че няма кураж да мисли съсредоточено за Прекия път.

Алеята миришеше на разваляща се пържена храна. Вик се нуждаеше от свеж въздух. Мина покрай входа на шумната задимена кухня и отиде до дървената ограда. Отвори вратата и се озова на къс тротоарен участък, който познаваше добре. Бе стояла на него преди няколко часа.

Когато погледна наляво, видя дълга брегова ивица и океан зад нея. Пенливите зелени вълни блестяха с болезнена яркост на слънцето. Момчета с къси гащета си подаваха фризби, като при всяко улавяне плонжираха ефектно в пясъка. Движението по крайбрежния булевард бе оживено. Тя сви зад ъгъла и закрачи неуверено към витрината на…

Вик закрачи покрай наредените отпред мотори, чиито хромирани повърхности горяха на следобедното слънце. Зад щандовете имаше смеещи се звънливо момичета по горнище от бански и къси панталонки. Сега смехът им не се хареса на Вик, защото звучеше като трошащо се стъкло. Влезе вътре. Месинговата камбанка на вратата издрънча.

Прозорците бяха отворени и няколко бучащи вентилатора запращаха струи въздух към масите, но въпреки това вътре бе топло. От тавана висяха дълги ивици лепкава хартия за улавяне на мухи, които се поклащаха от вятъра. Хлапето не обичаше да гледа тази хартия и полепналите по нея насекоми, които бавно умираха, докато точно под тях хората тъпчеха хамбургери в устите си. Не бе забелязала мухоловките по-рано същия ден, когато бе обядвала тук с родителите си.