Джо Хилл - Носферату

След кратко мълчание бащата на Хлапето каза:

— Боже! Колко прецакан отвътре човек си ти. А имам дете от теб.

Хлапето трепна. Усети парене и смъдене в очите, но не се разплака. Прехапа силно долната си устна и острата болка не позволи на сълзите да рукнат.

Майка ѝ нямаше подобни задръжки и се разрева. Когато се появи отново, едната ѝ ръка бе върху лицето, а раменете ѝ потреперваха. Хлапето се опасяваше да не я видят, затова отстъпи назад. Върна се по коридора, подмина стаята си и излезе на двора. Вече не ѝ се стоеше вкъщи. Въздухът вътре бе застоял. Климатикът не работеше от една седмица. Всички растения бяха изсъхнали и миришеха гадно.

Не знаеше къде отива, докато не стигна, макар че, след като баща ѝ се изхвърли така — колко прецакан отвътре човек си ти — можеше да отиде само на едно място. Влезе в гаража през страничната врата и взе велосипеда си.

Бе получила колелото „Ралей“ като подарък за рождения си ден през май — това бе най-хубавият подарък, който бе получавала някога. Когато станеше на трийсет и синът ѝ я попиташе кое е най-хубавото нещо, което са ѝ подарявали, тя веднага щеше да си представи синия ралей с жълта рамка и дебели гуми. Обичаше го повече от комплекта за гадаене чрез магическа топка и от този с цветните пластмасови форми, дори от видеоиграта „Колековижън“.

Беше го видяла на витрината на „Про Уийлз“ три седмици преди рождения си ден и бе ахнала. Баща ѝ се ухили, влезе в магазина и помоли продавача да ѝ позволи да го покара. Продавачът подхвърли, че е добре да се насочат към друг велосипед, защото смяташе, че този модел е твърде голям за нея, дори ако седалката бъде смъкната максимално. Тя не можеше да схване какви ги дрънка търговецът. Чувстваше се като омагьосана, сякаш бе Хелоуин и тя, яхнала метла, летеше в мрака на стотици метри над земята. Баща ѝ се престори, че е съгласен с доводите на човека, и каза на Вик, че ще получи такъв подарък, когато порасне.

Три седмици по-късно велосипедът стоеше на алеята, а на кормилото му бе завързана голяма сребриста панделка.

— Вече си пораснала, нали? — каза баща ѝ и ѝ смигна.

Тя влезе в гаража. Колелото бе подпряно на стената, отляво на мотора на баща ѝ — черния „Харли Дейвидсън“, модел 1979 г., с който през лятото ходеше на работа. Баща ѝ бе експерт по взривните работи и бе нает от една строителна фирма да проправя трасета за пътища. Работеше предимно с амониева селитра и тротил. Веднъж бе казал на Вик, че умният човек трябва да намери начин да печели от лошите си навици. Когато тя го попита какво има предвид, той каза, че онези, които си падат по гърмежите, или стават на парчета, или се озовават в затвора. Той обаче печелеше шейсет хилядарки годишно, а дори и да пострадаше, застраховката му бе солидна. Ако например загубеше малкия си пръст, щеше да получи двайсет хиляди долара. На мотоциклета бе изобразена секси блондинка с бикини с цветовете на американския флаг; бе яхнала бомба, а на заден план имаше пламъци. Бащата на Вик бе лошо момче. Другите бащи създаваха разни неща. Нейният взривяваше, караше мотор „Харли“ и пушеше цигари, с които палеше фитила. Ха пробвайте се и вие.

На Хлапето бе разрешено да кара велосипеда си по алеите на улица „Питман“ — неофициалното наименование на трийсетте акра с ниски борове и брези, които се простираха отвъд задния им двор. Имаше право да ходи до река Меримак и покрития мост, преди да се наложи да се връща.

Гори имаше и от другата страна на покрития мост, който бе известен като Прекия път, но на Вик бе забранено да ходи там. Прекият път бе на седемдесет години, бе дълъг стотина метра и бе започнал да увисва в средата. Стените му бяха под ъгъл спрямо реката, което пораждаше впечатлението, че силен порив на вятъра може да събори конструкцията. Входът бе преграден с телена ограда, макар че младежите и девойките бяха направили дупка в един от ъглите и влизаха вътре, за да пушат марихуана и да се натискат. На тенекиената табела върху оградата пишеше: „ОБЯВЕН ЗА ОПАСЕН ОТ ПОЛИЦЕЙСКОТО УПРАВЛЕНИЕ НА ХЕЙВРИЛ!“. Там се събираха престъпници, скитници и смахнати.

Вик бе влизала вътре, разбира се (няма да я причисляваме към нито една от горепосочените групи хора), въпреки забраната на баща си и предупредителната табела „НЕ Е БЕЗОПАСНО“. Бе се престрашила да се промуши под оградата и да направи десет крачки вътре. Тя не можеше да устоява на предизвикателства, особено на такива, които си е създала сама.