Джо Хилл: Носферату

Пател попита:

— Да сте разговаряли тук с някоя от другите сестри? Нищо чудно подсъзнателно да е схванал нещо. Може например да сте споменали на някоя от колежките ви, че синът ви е спечелил викторина по правопис. Манкс е възприел информацията и я е възпроизвел.

Тя кимна, но съмненията ѝ останаха. „Той знаеше второто име на Джосая, а съм сигурна, че не съм го споменавала пред никого от болницата. Чарли Манкс бе казал: «Има място за Джосая Джон Торнтън в Коледната земя, а за тебе има място в Къщата на съня».“

— Не му влях кръв — каза тя. — От няколко седмици има анемия. Получи инфекция на уринарния тракт заради катетъра. Ще отида да взема друга торбичка с кръв.

— Нямайте грижи. Аз ще дам кръв на стария вампир. Вижте какво… постреснали сте се малко. Опитайте се да забравите случката. Приберете се вкъщи. До края на смяната ви остава един час, нали? Вземете си почивка, утре също си почивайте. Предполагам, трябва да направите още покупки? Свършете заплануваното. Престанете да мислите за това и се отпуснете. Коледа е, сестра Торнтън — рече докторът и ѝ намигна. — Най-прекрасното време от годината, нали така?

Вик бе на осем години, когато за пръв път премина по покрития мост, свързващ Загубено и Намерено.

Стана така: току-що се бяха върнали от езерото и Хлапето, както я наричаха, слагаше на стената в стаята си плакат на Дейвид Хаселхоф — облечен в черно кожено яке, усмихнат така, че на бузите му да се образуват трапчинки, и застанал със скръстени ръце пред компютризирания си автомобил — когато чу, че някой плаче жално в стаята на родителите ѝ.

Хлапето бе стъпила с единия си крак върху лицевата дъска на леглото и притискаше плаката към стената с гърдите си, докато залепяше ъгълчетата с кафяво тиксо. Замръзна, наклони глава на една страна и се заслуша. Вик не бе разтревожена, просто се чудеше какво е разстроило този път майка ѝ. Изглежда, бе загубила нещо.

— … у мен беше, сигурна съм, че беше у мен! — плачеше тя. — Мислиш ли, че си я махнала и си я оставила на брега? Преди да влезеш в езерото? — попита Крис Маккуин. — Вчера следобед?

— Нали ти казах, не съм влизала да плувам.

— Може да си я свалила, когато си се мазала със слънцезащитен крем.

Те продължиха да разговарят в същия дух, но Хлапето реши засега да не им обръща внимание. Макар и деветгодишно, момичето отдавна не се впечатляваше от драмите на майка си. Изблиците на смях и плач на Линда Маккуин бяха част от ежедневието на Хлапето и обикновено не си струваше да им се обръща внимание.

Приглади плаката и след като приключи със залепването, се отдръпна назад, за да му се наслади. Дейвид Хаселхоф, толкова готин! Намръщи се, защото ѝ се стори, че го е залепила накриво, и тогава чу затръшване на врата, последвано от проплакването на майка ѝ и гласа на баща ѝ.

— Трябваше да се досетя, че ще стане така — каза той. — Точно навреме.

— Попитах те дали си търсил в банята и ти каза, че си. Каза, че си претърсил всичко. Търсил ли си в банята, или не?

— Не знам. Не. Вероятно не. Но това няма значение, защото не си я оставила в банята, Линда. Сигурно се чудиш откъде знам, че не си оставила гривната в банята? Знам, защото вчера си я оставила на брега. Двете с Реджина Роусън се пекохте на слънце и се наливахте с коктейли „Маргарита“, после ти така се отнесе, че забрави, че имаш дъщеря, и заспа. А когато се събуди, осъзна, че ще я вземеш от лагера с един час закъснение.

— Не закъснях с един час.

— Когато тръгна, се беше паникьосала. Забрави крема и кърпата, и гривната, а сега…

— Не съм била пияна, ако това намекваш. Никога не возя дъщеря ни пияна, Крис. Ти си по тази част.

— … а сега, както обикновено, се опитваш да изкараш друг виновен.

Хлапето инстинктивно се понесе натам, влезе в тъмния коридор и закрачи към спалнята на родителите си. Вратата бе открехната, виждаха се част от леглото и лежащия върху него куфар. Извадените дрехи бяха разхвърляни по пода. Хлапето знаеше, че майка ѝ в трескавото търсене на загубената гривна — златен обръч с пеперуда, направена от блестящи сини сапфири и късчета безцветни диаманти — е започнала да вади и да хвърля.

Майка ѝ крачеше напред-назад, така че Вик през няколко секунди я мярваше.

— Нищо не е станало вчера. Казах ти, че не съм я загубила на брега. Не съм и това е. Беше до мивката тази сутрин, точно до обеците ми. Щом я няма на рецепцията, значи някоя от камериерките я е взела. Така правят те, така допълват доходите си през лятото. Забърсват вещите на летовниците.