Джо Хилл - Носферату

Последният образ бе толкова жив и мистериозно ужасен — огромните тъмни дървета се поклащаха като надрусани участници в езическа церемония, а ангелите проблясваха в клоните им — че ѝ се прииска да закрещи.

Опита се да извика, но не можа да изтръгне звук от гърлото си. Задушаваше се под лавина от сенки — чудовищна камара от мека, ефирна материя. Опитваше се да се измъкне, размахвайки ръце с всичка сила, впрегнала целия си гняв, докато изведнъж не осъзна, че лежи в леглото си и че цялата е плувнала в пот. Баща ѝ седеше на ръба на кревата и я държеше за китките.

— Вик! — каза той. — Вик, успокой се. Току-що така ме удари, че главата ми се завъртя на сто и осемдесет градуса. Отпусни се, татко е при теб.

— О — въздъхна тя. Той се отдръпна и тя отпусна ръцете си в скута. — Съжалявам.

Той стисна челюстта си с палеца и показалеца си и я размърда напред-назад.

— Няма проблем. Вероятно го заслужавам.

— Защо?

— Не знам. За всичко. Всеки си получава заслуженото.

Тя се приведе напред и го целуна по небръснатата брада. Той се усмихна.

— Вече нямаш треска — каза той. — По-добре ли си?

Тя сви рамене, не можеше да се оплаква, понеже не бе затисната от голямата купчина черни одеяла и гората от зловещи коледни дървета я нямаше.

— Не беше на себе си — рече той. — Да се беше чула само.

— Какво казах?

— По едно време крещеше, че прилепите излизат от моста. Вероятно си имала предвид камбанарията.

— Да. Всъщност… не. Не, сигурно съм говорела за моста. — Вик за момент бе забравила за Прекия път. — Какво е станало с моста, тате?

— Мост?

— Прекият път. Старият покрит мост. Изчезнал е.

— А, чух, че някакво тъпо копеле се е опитало да мине с колата си по него. Пропаднал и се претрепал, а по-голямата част от моста рухнала. Останалото било демонтирано. Затова ти казах да не ходиш там. Тази развалина трябваше да я махнат още преди двайсет години.

Тя потрепери.

— Виж се само — каза баща ѝ. — Толкова си болна!

Спомни си, че бе сънувала куче със смачкана глава, и пред очите ѝ първо просветна, после притъмня.

Когато зрението ѝ се избистри, видя, че баща ѝ е опрял пластмасова кофа в гърдите ѝ.

— Ако нещо те дави, опитай се да повърнеш. Никога повече няма да те водя в онова скапано заведение.

Спомни си миризмата на потния Пит и ивиците лепкава хартия, отрупани с мъртви насекоми, и повърна.

Баща ѝ изнесе кофата. На връщане донесе чаша ледена вода.

Тя изпи половината на три глътки. Беше толкова студена, че чак се разтрепери. Крис отново я зави с одеялата, положи длан върху рамото ѝ и зачака тръпките да преминат. Не помръдваше. Не говореше. Самото му присъствие, както и тишината ѝ действаха успокояващо и не след дълго тя се унесе. Унесе се в дрямка… или в препускане с велосипед. Както бе със затворени очи, имаше чувството, че кара колелото, плъзгайки се в тихия и спокоен мрак.

Макар и заспиваща, тя усети, че баща ѝ се изправя, и измърмори, протягайки ръце към него.

— Почивай си, Вик — прошепна той. — Скоро пак ще можеш да караш велосипед.

Тя потъваше в сън.

Гласът му идеше от много, много далече.

— Съжалявам, че събориха Прекия път — измърмори той.

— Мислех, че не го харесваш — каза тя, отдалечавайки се от него, разрешавайки му да си ходи. — Мислех, че те е страх да не мина с колелото по него.

— Точно така. Страх ме беше. Съжалявам, че го събориха без моя помощ. Щеше ми се аз да заложа експлозивите. Този мост винаги е бил смъртоносен капан. Всички бяха наясно, че някой ще загуби живота си там. Добре че мостът не уби теб. Заспивай, малката.

След няколко месеца случката със загубената гривна бе почти забравена, а когато си я спомняше, Вик си казваше, че е намерила гривната в колата. Гледаше да не мисли за Прекия път. Спомените ѝ от преминаването по моста бяха откъслечни и у нея се създаде усещането, че всичко е било или халюцинация, или нещо от рода на сънищата за тъмни дървета и мъртви кучета. Нямаше смисъл да се рови в миналото, затова скъта спомените в затворена кутия на съзнанието си, заключи ги и ги забрави.

И в други случаи постъпваше така.

Защото имаше и други случаи, други минавания с велосипеда по мост, който не съществува, в търсене на изчезнали вещи.

Веднъж приятелката ѝ Уила Лордс загуби Господин Пентак — късметлийския си пингвин от кадифе. Родителите на Уила почистили стаята ѝ, докато тя е спяла в къщата на Вик, и Уила смяташе, че Господин Пентак е отишъл на боклука заедно с играчката ѝ Тинкърбел и светещата мозайка „Лайт Брайт“, която не работеше. Уила бе толкова съкрушена, че не отиде на училище на следващия ден и на по-следващия.