Джо Хилл - Носферату

Заби пета в стартера. Триумфът въздъхна тъжно. Опита още веднъж и усети как нещо в нея се разкъса. Плю кръв. Трети опит. Стартерът едва помръдна, а двигателят не издаде никакъв звук.

— Какво му стана, мамо? — попита Уейн с новия си мек глас на малко момченце.

Тя люшна мотора напред-назад, който само изскърца тихичко. Тогава разбра и ѝ стана смешно. Засмя се сухо, немощно, но искрено.

— Свърши бензинът — каза.

В първата неделя на октомври Уейн се събуди от звънене на църковни камбани. Баща му седеше на ръба на леглото.

— Какво сънува? — попита неговият нов, доста поотслабнал баща.

Уейн поклати глава.

— Не знам. Не помня — излъга той.

— Помислих си, че може да си сънувал мама — каза новият Лу. — Усмихваше се.

— Сигурно съм мислел за нещо забавно.

— Нещо забавно? Или нещо хубаво? — попита новият Лу, като се взираше в него с любопитните си нови очи — недоволни, ярки, интересни.

— Вече не помня — отвърна Уейн.

По-добре бе да излъже, отколкото да признае, че е сънувал Брад Макколи, Марта Грегорски и другите деца от Коледната земя. Не че тя още съществуваше. Сега тя бе просто Белотата. Бушуващ бял шум на изместен телевизионен канал. Там играеха сега децата. Миналата вечер играта се казваше „Ухапи най-малкия“. Уейн все още усещаше вкуса на кръв. Прокара няколко пъти езика си из устната кухина. В съня си имаше много повече зъби.

— Е, аз тръгвам. Трябва да свърша една работа. Искаш ли да дойдеш с мен? Не си длъжен. Табита може да постои при теб.

— Тя тук ли е? Тук ли спа?

— Не, не! — каза Лу. Изглеждаше искрено изненадан от въпросите. — Исках да кажа, че мога да ѝ се обадя и да я помоля да дойде. — Сбърчи замислено чело и предпазливо добави: — Струва ми се, че за момента това не е окей. Да спи тук. Би било странно… за всички.

Уейн си помисли, че най-интересната част от отговора е изразът „за момента“, който предполагаше, че след време баща му може да си промени мнението.

Преди три вечери, на излизане от киното — напоследък често ходеха на кино заедно — Уейн извърна глава тъкмо когато баща му хвана Табита Хътър за лакътя и я целуна по ъгълчето на устата. По начина, по който тя наклони глава и се подсмихна, Уейн разбра, че са се целували и друг път. Просто от жеста лъхаше непринуденост. После Табита забеляза, че Уейн ги гледа, и отдръпна ръката си.

— Мен това не ме притеснява! — каза Уейн. — Знам, че я харесваш. Аз също я харесвам!

Лу каза:

— Уейн, майка ти… майка ти беше… това, че беше най-добрият ми приятел, не означава…

— Но вече не е сред живите. А ти трябва да си щастлив. Трябва да се забавляваш! — каза Уейн.

Лу го изгледа тъжно.

— Е, исках да кажа, че не си длъжен да дойдеш. Табита е наблизо. Може да дойде тук за три минути. Сигурно те радва бавачка, която има глок.

— Не. Ще ти правя компания. Къде каза, че отиваме?

— Нищо не съм казал.

Табита Хътър се появи, без никой да я вика. Когато звънна на вратата, Уейн бе още по пижама. Тя правеше така понякога, донасяше понички и казваше, че иска да ги размени за кафе. Можеше да купи и кафе, но твърдеше, че предпочита кафето на Лу. Уейн бе наясно, че това е претекст. В кафето на Лу нямаше нищо специално, освен ако човек не харесва отварата да лъха леко на препарат за защита на метални повърхности.

Тя се бе преместила в денвърския офис, за да се включи в разследванията по случая „Маккуин“. Не бяха повдигнати обвинения и никога нямаше да бъдат повдигнати. Бе наела апартамент в Гънберъл и обикновено веднъж дневно хапваше в компанията на Лу и Уейн, уж за да събира информация от Лу. Обаче повече говореха за „Игра на тронове“. Лу бе прочел първата книга малко преди ангиопластиката и операцията по смаляване на стомаха. Табита Хътър бе до леглото му, когато той се събуди след операцията. Каза, че иска да се убеди, че той ще има възможност да прочете цялата поредица.

— Хей, хлапаци — викна Табита, — измъквате ли се от мен?

— Имаме работа — обяви Лу.

— В неделя сутринта?

— Хората си трошат колите и тогава.

Тя се прозя, закривайки уста с опакото на дланта си. Дребната къдрокоса жена носеше избеляла фланелка на Жената чудо и сини дънки, без каквито и да е бижута, ако изключим деветмилиметровия пистолет на кръста.

— Добре, тръгваме. Ще ми направиш ли кафе преди това?

Лу се подсмихна.

— Не си длъжна да идваш. Доста време ще отнеме.

Тя сви рамене.