Джо Хилл - Носферату

Металната глава на чука студенееше, опряна на бедрото му. Погледна я и си помисли: „Може би“. Вземаш чука и го стоварваш върху темето на баща ти. Когато си представи звука, кухото бумкане при съприкосновението на стомана с кост, Уейн потрепери от удоволствие. Стоварваш го право в хубавичкото, кръгло, умно, самодоволно, лолитско лице на Табита Хътър и разбиваш очилата и зъбите ѝ. Адски забавно би било! Мисълта как по сочните ѝ устни избива кръв му подейства възбуждащо. След като приключеше с тях, щеше да се отправи към тунела, водещ към Коледната земя. Удряй с чука камъните, докато те не се разцепят, докато не се отвори пролука, през която да минеш. Блъскай, докато реалният свят не се продъни, за да можеш да пропълзиш в света на мисълта, където те чакат децата!

Докато Уейн фантазираше, баща му сграбчи чука, неговия чук.

— О, това пък за какво ти е? — промърмори Табита Хътър, после разкопча колана си и слезе от пикапа.

Вятърът свистеше сред клоните на елите. Ангелите се полюшваха. Сребърните топки отразяваха светлината, хвърляйки ярки многоцветни отблясъци.

Лу се заспуска по склона. Вдигна глава — вече имаше само една брадичка, и то изглеждаща добре — и впери мъдрите си очи нагоре, към играчките по клоните. Малко по-късно откачи една от тях — бял ангел, надуващ златен тромпет — сложи я върху камък и я размаза с чука.

За секунда статичният шум от радиото се изостри.

— Лу? — подвикна Табита и заобиколи пикапа отпред.

Уейн си помисли, че ако се метне зад волана и включи на скорост, ще може да я прегази. Представи си звука, който би издал черепът ѝ при удара в решетката, и се подсмихна. Идеята бе супер, обаче агентката се спусна към дърветата. Той запримигва бързо, за да пропъди това ужасно, зловещо, чудесно видение, и изскочи от пикапа.

Порив на вятъра разроши косата му.

Лу хвана едно сребристо кълбо с размерите на топка за софтбол, подхвърли го във въздуха и замахна с чука като с бухалка. Проблясващата в различни цветове сфера се пръсна сред водопад от стъкло и медни жички.

Уейн стоеше до пикапа и наблюдаваше. Зад него, през свистенето на статичния шум, детски хор пееше коледна песен. В текста се споменаваха вярващите. Гласовете бяха далечни, но ясни и сладки.

Лу натроши керамична коледна елха, поръсена със златен прашец, слива и няколко тънки снежинки. Бе започнал да се поти, затова съблече фланелата си.

— Лу — подхвана Табита, която стоеше на върха на склона, — защо ги трошиш?

— Защото една от тези е негова — обясни Лу и кимна към Уейн. — Вик върна по-голямата част от него, но аз искам и останалата.

Вятърът виеше. Дърветата се люшкаха. Имаше нещо плашещо в това тяхно движение. Разлетяха се иглички и изсъхнали листа.

— Искаш ли нещо от мен? — попита Табита.

— Задължителното е да не ме арестуваш.

Той ѝ обърна гръб и взе следващата играчка. Тя се строши с напевно кънтене.

Табита погледна Уейн.

— Никога не съм се ограничавала до задължителните неща. Ще помагаш ли? Изглежда забавно, не мислиш ли?

Уейн нямаше как да не се съгласи.

Тя използваше дръжката на пистолета си, Уейн — камък. Звучащата по радиото коледна песен набра сила. Табита я чу и хвърли притеснен, учуден поглед към пикапа. Лу си правеше оглушки, трошеше стъклени листа и телени клоуни. За момент статичният шум се засили, заглушавайки песента.

Уейн трошеше ангели с тромпети, ангели с арфи, ангели с вдигнати молитвено ръце. Разби един Дядо Коледа и елена му, и джуджетата. Отначало се смееше, но бързо престана да му е забавно. Заболяха го зъбите. Лицето му се сгорещи, после изстина и дори се смрази. Нямаше представа защо става така, а и не го интересуваше особено.

Вдигна камъка, за да размаже една керамична лампа, и тогава мярна нещо с периферното си зрение. До Къщата на шейна стоеше момиченце, чиято мръсна нощница бе покрита почти цялата с петна изсъхнала кръв. Косата му бе сплъстена, стъпалата — окървавени. Бе сбърчило красивото си бледо лице и плачеше безмълвно.

— Помагите — прошепна то. Звуците почти се загубиха в свистящия вятър. — Помагите.

Уейн не знаеше, че това на руски означава „помогнете“, но разбра какво иска момиченцето.

Табита забеляза, че Уейн се е отплеснал, извърна глава и се вторачи в момиченцето.

— О, боже! — промълви тя. — Лу, Лу!

Лу Кармоди впери очи в Марта Грегорски, която бе в неизвестност от 1992 година. Тя бе на дванайсет, когато изчезна от хотел в Бостън; сега, двайсет години по-късно, пак бе на дванайсет. Лу не изглеждаше особено изненадан от появяването ѝ. Бе посърнал, по отпуснатите му бузи се стичаше пот.