Джо Хилл - Носферату

— А какво друго да правя? Престъпниците обичат да поспиват до късно. От осем години съм във ФБР и досега не ми се е налагало да застрелям човек преди единайсет часа сутринта. Не и преди да съм си изпила кафето.

Лу сложи кафето да се вари и отиде да запали пикапа, Табита тръгна след него. Уейн обуваше маратонките си, когато телефонът звънна.

Той погледна черния апарат, лежащ на масичката вдясно. Нямаше още седем часът, твърде рано бе за обаждания, но това може би бе свързано с чакащата ги работа. Може би собственикът на повредената кола бе получил помощ от друг монтьор. Случваха се такива неща.

Уейн вдигна.

Телефонът свистеше — силен статичен шум.

— Уейн! — изрече задъхан момичешки глас с руски акцент. — Кога се връщаш? Кога ще дойдеш да си играем?

Уейн не можеше да отговори, езикът му бе залепнал за небцето, а пулсът му цъкаше в гърлото. Те и преди се бяха обаждали.

— Нуждаем се от теб. Можем да възстановим Коледната земя. Можеш да върнеш всичко с въображението си. Въртележките. Магазините. Игрите. Тук няма с какво да си играем. Трябва да ни помогнеш. Господин Манкс го няма вече, само ти остана.

Входната врата се тресна. Уейн прекъсна връзката. Когато Табита Хътър влезе в коридора, той постави слушалката върху апарата.

— Някой е звънял? — попита тя.

В сиво-зелените ѝ очи се четеше спокойна невинност.

— Грешка — отвърна Уейн. — Кафето май е готово.

Уейн не бе добре и го знаеше. Децата, които са добре, не получават обаждания от мъртъвци. Децата, които са добре, не сънуват такива сънища. Но тези две неща — телефонните обаждания и сънищата — не бяха най-ясните индикатори, че не е добре. Съвсем не. Онова, което го правеше да е „не добре“, бе начинът, по който се чувстваше, щом видеше снимка на самолетна катастрофа — наелектризиран, треперещ от вълнение и вина, сякаш пред очите му имаше порнографски снимки.

Предната седмица, докато шофираше в компанията на баща си, една катерица изскочи на пътя и бе премазана. Той се изсмя, а баща му го изгледа учудено и присви устни, канейки се да каже нещо, но си замълча… може би заради страдалческото изражение на лицето на Уейн. Уейн не искаше да си мисли, че случилото се — катеричка да попадне под гумите — е забавно. На такива неща се смееше Чарли Манкс. Обаче не можа да се въздържи.

Веднъж, докато гледаше в ютюб клип за геноцида в Судан, усети, че на лицето му е цъфнала усмивка.

Когато по новините дадоха репортаж за отвлечено в Солт Лейк Сити момиченце — красива дванайсетгодишна блондинка с ослепителна усмивка, Уейн се разтрепери от вълнение… и ѝ завидя.

Постоянно имаше чувството, че зъбите в устата му са много повече от нормалното. Прокараше ли езика си по небцето, му се струваше, че ги усеща — редици малки издатини под лигавицата. Вече знаеше, че си е въобразявал, че му падат зъбите. Това бе халюцинация вследствие на севофлурана, халюцинация бе и Коледната земя. Но споменът за другите зъби бе по-реален, по-жив от нещата от ежедневието — училището, посещенията при психиатъра, обедите с баща му и Табита Хътър.

Понякога си представяше, че е чиния, която е била счупена в средата и е била залепена, но не добре, с леко разминаване на двете части. Едната част — тази, която символизираше живота му преди Чарли Манкс — не пасваше съвсем точно на другата. Когато се отдръпнеше назад и погледнеше кривата чиния, си казваше, че на никого не му трябва такъв съд. Уейн не изпадаше в отчаяние от тези мисли… и това бе част от проблема. Бе изминало много време, откакто бе изпитвал нещо подобно на отчаяние. На погребението на майка му например се бе наслаждавал на църковните песнопения.

За последно видя майка си жива, когато я качваха в линейка. Парамедиците бързаха. Тя бе загубила много кръв. Впоследствие ѝ преляха три литра, които трябваше да ѝ стигнат да преживее нощта, но не знаеха за продупчените бъбрек и черва, не знаеха, че организмът ѝ е отровен от собствените си отрови.

Той бе подтичвал до майка си, стискайки ръката ѝ. Бяха на паркинга на близкия до къщата на Манкс магазин. По-късно Уейн щеше да научи, че на това място майка му и баща му са се видели за пръв път.

— Ти си добре, дечко — каза му Вик. Усмихваше се, въпреки че лицето ѝ бе опръскано с кръв и кал. Над дясната ѝ вежда имаше рана, а в носа ѝ бе навряна тръбичка. — Златото не се разваля. Което е добро, си остава добро, независимо колко удари е понесло. Ти си добре. И винаги ще си добре.