Джо Хилл - Носферату

Времето омекна и се разтече като гъст сироп по външната част на бутилка.

Вик се плъзгаше през руините. Едно горящо парче дърво с размерите на лимузина подскочи пред нея като на забавен кадър.

В тихата буря от отломки Вик изгуби от поглед Чарли Манкс и колата му. Мярна стоящият на четири крака Уейн, който в този момент приличаше на застанал на старта спринтьор. Момичето с червената коса бе точно зад него, държеше ножа си с две ръце. Тресящата се земя го извади от равновесие. То политна назад към каменната стена, отделяща света на Манкс от безкрая.

Вик заобиколи детето, Мили, което се обърна и я проследи с поглед. Безбройните зъби в зейналата му гневно уста потрепваха. Оттласна се от стената, която обаче поддаде и я отнесе със себе си. Вик видя как Мили пада в бялата буря от светлина.

Ушите на Вик пищяха. Струваше ѝ се, че вика Уейн по име. Ослепял и оглушал, той се отдалечаваше, тичайки, без да поглежда назад.

Триумфът я понесе след него. Тя извъртя горната част на тялото си, пресегна се, хвана го за шортите и го издърпа отзад на седалката, без да намалява скоростта. Бе разполагала с предостатъчно време за това. Всичко се движеше толкова тихо и бавно, че тя можеше да преброи въгленчетата, носещи се във въздуха. Продупченият ѝ бъбрек протестираше срещу рязкото движение в кръста, но Вик, която вече бързо гаснеше, не се трогна изобщо.

От небето падаше огън.

Някъде зад нея снегът от стотици зими задушаваше Коледната земя — беше като възглавница, притискаща лицето на умиращ човек.

Беше ѝ хубаво, когато миришещият на борова смола и машинно масло Лу се возеше отзад, сега ѝ бе още по-хубаво, защото синът ѝ я стискаше през кръста.

В апокалиптичната тъма, за щастие, не звучеше коледна музика. О, колко мразеше коледната музика! Винаги я бе мразила.

Парче горящо дърво падна вдясно от тях и експлодира на паважа, хвърляйки въглени, колкото чинии. Огнена стрела, дълга половин метър, изсвистя във въздуха и разпори челото ѝ над дясната вежда. Тя не усети нищо, само констатира профучаването ѝ.

Превключи безпроблемно на четвърта скорост.

Синът ѝ я стискаше силно. Бъбрекът ѝ гореше. Уейн на практика изстискваше живота от тялото ѝ, но чувството бе прекрасно.

Тя погали дланите му, които бяха вплетени една в друга над пъпа ѝ. Потърка малките му бели кокалчета. Той все още бе неин. Да, защото кожата му бе топла, а не мъртвешки студена като тази на вампирчетата на Чарли Манкс. Той винаги щеше да бъде неин. Той бе злато, а златото не се разваля.

Призракът изскочи от облаците дим зад нея. Вик го чу през бръмчащата тишина, чу животински вой, същинско въплъщение на омразата. Гумите му тропаха върху разбитата настилка. Фаровете му караха милиардите прашинки във въздуха да сияят като диаманти. Манкс се бе надвесил над волана, страничното стъкло бе свалено.

— Ще те заколя, мръсна кучко! — изкрещя той, а тя чу заплахата глухо, сякаш идеше от дупка на рапан. — Ще те прегазя! Ще ви размажа и двамата! Ти уби децата ми, ще ти върна това тъпкано!

Бронята удари задната гума на триумфа, който подскокна напред. Кормилото се разтресе, опитвайки да се изскубне от ръцете ѝ. Тя го овладя. Ако не бе успяла да го направи, предната гума щеше да се завърти рязко и моторът щеше да ги изхвърли от седалката — в този случай щяха да станат лесна плячка на призрака.

Бронята отново се заби в задната гума. Вик за малко не падна.

Когато вдигна глава, видя Прекия път. Входът на моста бе изплувал от мъглата с цвят на захарен памук. Тя въздъхна и едва не потрепери от облекчение. Мостът се бе появил и щеше да ги изведе от това място. Стаените вътре сенки ѝ носеха утеха, сякаш бяха майчина ръка, положена върху трескавото чело. Липсваха ѝ майка ѝ и баща ѝ, и Лу. Съжаляваше, че не бе прекарала повече време с тях. Имаше чувството, че всички те, не само Лу, ще я чакат от другата страна на моста, ще я чакат да слезе от мотора и да се сгуши в прегръдките им.

Триумфът прескочи дървения праг и затрака по дъските. Отляво със зелена боя бе написано „Лу“.

Призракът влезе в моста и помете стария ръждясал велосипед. Радеят профуча от дясната страна на Вик. Снежната лавина ревеше отзад, запушвайки моста като коркова тапа бутилка.

— Ах, ти, татуирана курво! — крещеше Чарли Манкс. Виковете му ехтяха в тясното пространство. — Татуирана мръсница!

Бронята отново удари триумфа. Той се наклони надясно и Вик се блъсна с рамо в стената толкова силно, че едва не падна от седалката. Една дъска се счупи и отдолу се показа бушуващият бял шум. Прекият път тътнеше и трепереше.