Джо Хилл - Носферату

Луната я гледаше свирепо от небето с ужасяващото си кървясало око.

— НОЖИЦА ЗА СКИТНИКА! НОЖИЦА ЗА КУЧКАТА! — виеше луната, която за момент изчезна сред вихър от искрящи частици.

Небето представляваше хаос от бял шум. Вик дори чуваше свистенето.

„РАЗМЪРДАЙ СЕ“ — помисли си тя, после внезапно се видя изправена. Хвана кормилото и задърпа с всичка сила, като крещеше, защото нова вълна смразяваща болка премина през коляното и бедрото ѝ.

Момиченцето с уста като на извънземно чудовище бе отхвърчало до вратата на един магазин — „Карнавалните костюми на Чарли“. Клатеше глава, сякаш в опит да избистри мислите си. Вик забеляза, че бялата торбичка с експлозив се е озовала между глезените му.

„Експлозив!“ — мисълта кънтеше настойчиво в главата ѝ. Наведе се и сграбчи раницата, която при падането не се бе откачила от задната стъпенка. Откачи я, метна я на рамо и се намести на седалката.

Тичащите към нея деца бе нормално да надават някакви викове, но не, придвижваха се мълчаливо по паважа. Вик скочи върху стартера.

Триумфът само се изкашля.

Скочи отново. Едната от откачилите се тръби изхвърли малко бял дим, но двигателят изпъшка уморено и заглъхна.

Камък се стовари в тила ѝ и зад очите ѝ избухна черна светкавица. Когато зрението ѝ се възвърна, небето отново се изпълни със статичен шум за момент, после се замъгли и изникнаха облаци и тъмнина. Ритна здраво стартера.

Нещо се завъртя, но двигателят не се запали.

Най-бързото дете стигна до нея. То не носеше никакво оръжие — може би тъкмо то я бе уцелило с камък — но в зейналата му грозно розова уста имаше няколко реда остри зъби. Зъбите се забиха в голия ѝ крак.

Вик изпищя от болка и зарита с десния си крак в опит да се отскубне от момчето. Петата ѝ удари стартера, при което двигателят забоботи. Даде газ и моторът полетя напред. Момчето отхвърча настрани.

Вик погледна над лявото си рамо, докато насочваше мотора към страничния път, водещ към въртележките с шейни и елени.

Двайсет, трийсет, може би дори четиресет деца спринтираха след нея. Част от тях бяха боси, ясно се чуваше шляпането на стъпалата им.

Момичето, което се бе изтърколило до вратата на „Карнавалните костюми на Чарли“, седна, приведе се напред и посегна към торбичката в краката си.

Проблесна бяла светлина.

Вълната топъл въздух от експлозията разкриви всичко и Вик за момент си помисли, че мотоциклетът ще се отлепи от пътя и ще полети.

Всички прозорци и витрини на улицата се пръснаха. Белият проблясък се превърна в гигантска топка от пламъци. „Карнавалните костюми на Чарли“ се разпадна сред лавината от пламтящи тухли и блестящи парченца натрошено стъкло. Огнен език се стрелна по улицата и размята десетина деца като клечки. Камъни от пътната настилка се разхвърчаха във въздуха.

Луната отвори уста, за да изкрещи, единственото ѝ око се блещеше гневно. Тогава ударната вълна помете измисленото небе и всичко се усука гротескно като отражение в криво огледало. Луната, звездите и облаците се разтвориха в поле от бял електрически сняг. Тътенът се понесе надолу по улицата. Сградите се тресяха. Вик вдиша въздух с мирис на изгоряла нафта и натрошени тухли. Когато тътнежите затихнаха, небето отново се появи.

Луната крещеше като разпрана, настигайки по децибели експлозията.

Нито едно от децата не изпищя. Вик не погледна назад, не искаше да гледа назад. Те твърде много приличаха на истински деца. „Някога наистина са били деца, но човешкото в тях вече си е отишло.“

Мина покрай криви огледала, восъчни фигури и ярко осветена въртележка с дървени елени. Дръпна спирачката, моторът закриволичи и спря. Въздухът бе гаден. Косата ѝ се бе накъдрила от горещата взривна вълна. Сърцето ѝ обаче възвърна нормалния си ритъм.

Погледна към разрушената търговска улица. Отне ѝ известно време да осмисли и приеме това, което виждаха очите ѝ. Иззад димната завеса изникна дете, после още едно и още едно. Косата на едното бе опърлена и пушеше. Вик забеляза момче, което замислено изтръскваше парченцата стъкло от косата си. Трябваше да е мъртво, с десетки потрошени кости, защото експлозията го бе запратила в една тухлена стена, но ето на̀, изправи се на крака. Умореният мозък на Вик не се изненада особено от това развитие на нещата. Децата, естествено, бяха умрели много преди избухването на бомбата. Сега нямаше как да са по̀ умрели, нито по-малко склонни да престанат да я преследват.

Свали раницата и погледна в нея. Торбите със селитра бяха на мястото си. Лу бе монтирал таймери на четири от тях. Тези на дъното нямаха таймери.