Джо Хилл - Носферату

— О, малка Лори — прошепна Манкс.

Друго момиче, по-височко, с коса до коленете, притича от другата страна да прегърне Манкс.

— Моята сладка Мили.

Момиченцето носеше червено-синя униформа на лешникотрошач с кръстосани отпред на хилавите гърди патрондаши. В златния му колан бе затъкнат нож, чието острие лъщеше като планинско езеро.

Чарли Манкс се изправи, но не отдръпна ръцете си от момичетата. Извърна глава към Вик, на лицето му грееше доволно изражение.

— Всичко, което съм правил, Виктория, съм го правил за моите деца — обяви Чарли Манкс. — На това място няма тъга, нито вина. Тук всеки ден е Коледа и винаги ще бъде така. Всеки ден има какао и подаръци. Виж какво съм дал на моите две дъщери — плът от моята плът и кръв от моята кръв — и на всичките тези щастливи, съвършени деца! Можеш ли да предложиш на сина си нещо по-хубаво?

— Тя е красива — каза стоящото зад Вик момченце. Беше дребничко, с тънък гласец. — Тя е хубава като майка ми.

— Чудя се как би изглеждала без нос — подхвърли друго момче и се изкиска.

— Какво друго, освен нещастие, можеш да дадеш на Уейн, Виктория? Можеш ли да му дадеш звезди, луна, увеселителен парк, който непрекъснато се усъвършенства и уголемява, и магазин за шоколад, чиято стока никога не свършва? Приятели, игри, забавления, свобода от заболявания, свобода от смърт?

— Не съм дошла да се пазаря с теб, Чарли — изкрещя Вик. Трудно ѝ бе да задържи очите си върху него. Непрекъснато хвърляше погледи настрани и едва се удържаше да не погледне през рамо. Усещаше, че децата се промъкват към нея, стиснали ножовете, сатърите и веригите си. — Дойдох да те убия. Ако не ми върнеш момчето, всичко тук изчезва. Ти, твоите деца и цялата тази идиотска фантазия. Давам ти последен шанс.

— Тя е най-хубавото момиче на света — каза момченцето с тънкия гласец. — Има прекрасни очи. Очите ѝ са като на майка ми.

— Добре — измърмори другият. — Ти вземаш очите, аз — носа.

В мрака някой запя с истеричен глас:

Дребничкият се закиска.

Другите деца мълчаха. Вик никога не бе чувала толкова ужасяваща тишина.

Манкс опря малкия си пръст в устните в странна демонстрация на замисленост. Свали ръката си, после се наведе и прошепна на по-голямото си чедо:

— Не мислиш ли, че трябва да попитаме Уейн какво иска?

Момичето в униформа, Мили, зашляпа с босите си крачета към призрака.

Вик чу тътрузене вляво и извърна рязко глава. Едно дете се бе приближило на две крачки от нея. Беше дебело момиченце с проскубано бяло кожено палто. Отдолу носеше само мръсни гащета като тези на Жената чудо. Когато Вик го погледна, то замръзна на място, сякаш играеха на някакъв извратен вариант на играта „Замръзванка“. В ръката му имаше сатър. Устата му бе отворена и Вик видя в нея три реда зъби, стигащи до гърлото.

Вик погледна към колата тъкмо когато Мили отваряше вратата.

В първия момент нищо не се случи. Вратата зееше, показвайки само плътен мрак.

Една малка ръка хвана ръба на вратата, показаха се крака. Уейн се измъкна от задната седалка и стъпи на паважа.

Гледаше със зяпнала уста светлините. Беше чист и красив, тъмната му коса бе зализана назад и ужасно бледото му чело се виждаше цялото. Зад червените, изкривени в усмивка устни имаше няколко редици заострени зъбчета.

— Уейн! — проплака задавено тя.

Той я погледна и на лицето му се изписа радост и учудване.

— Мамо! Хей, мамо, невероятно е, нали? Истинско е! Наистина е истинско!

Той погледна над каменната стена към небето и огромната ниска луна със спящо сребърно лице. Засмя се при вида на луната. Вик не си спомняше кога за последно го бе чувала да се смее толкова чистосърдечно.

— Мамо! Луната има лице!

— Ела тук, Уейн. Веднага. Ела при мен. Трябва да тръгваме.

Той я погледна объркано и сбърчи тъмните си вежди.

— Защо, та ние току-що пристигнахме?

Мили го прихвана отзад през кръста и се притисна към него, сякаш бяха любовници. Той трепна и я изгледа изненадано през рамо, но застина, когато тя зашепна в ухото му. Тя бе много красива, с високи скули, плътни устни и хлътнали слепоочия. Уейн я слушаше съсредоточено, с ококорени очи. Пълната му с остри зъби уста се отвори широко.

— О, ти сигурно се шегуваш! — Уейн погледна учудено Вик. — Тя казва, че не можем да си тръгнем! Не можем да си тръгнем, защото трябва да отворя коледния си подарък!