Джо Хилл - Носферату

Вик погледна през рамо и видя, че на улицата отзад са излезли още три деца. Едното като че ли държеше коса; две бяха боси. Боси в снега.

„Това е лошо — помисли си тя. — Вече са те обградили.“

Когато се извърна напред, видя насред площадче огромно коледно дърво. Беше високо над четиресет метра, а в основата си стволът му бе широк колкото малка къща.

От площадчето тръгваха два пътя, а отзад се издигаше висока до кръста каменна ограда, зад която… нямаше нищо. Сякаш тук бе краят на света. Призракът тръгна да обикаля, Вик го последва. Повърхността на стената блестеше от скоро навалял сняг. Мазният мрак отвъд бе наръсен със звезди, които имаха доста импресионистичен вид и сякаш се носеха в замръзнали потоци. Небето бе впечатляващо, но и също толкова фалшиво, колкото небесата, рисувани от Вик за „Търсача“. Светът свършваше тук. Сега тя се взираше в студената бездна отвъд въображението на Чарли Манкс.

Коледното дърво изведнъж засия. Хиляди електрически свещи осветиха събралите се около него деца.

Неколцина седяха на ниските клони, но повечето, вероятно трийсет на брой, бяха застанали под клоните, облечени в нощници, палта, старинни бални рокли, траперски дрехи, комбинезони и полицейски униформи. Човек можеше да си помисли, че са с маски от фино бяло стъкло — устите бяха гротескно ухилени, устните — неестествено пълни и червени. После маските се разтвориха в лица. Под прозрачната им кожа криволичеха сини вени, грозните им усмивки изваждаха на показ заострени зъбчета. На Вик ѝ заприличаха на старинни керамични кукли. Децата на Чарли Манкс всъщност не бяха деца, а студени кукли със зъби.

Едно от момченцата на клоните държеше назъбен отгоре ловджийски нож.

Едно от момиченцата поклащаше верига с кука накрая.

Друго дете — трудно можеше да се определи дали е момче, или е момиче — стискаше касапски сатър, а на врата му имаше гривна от окървавени пръсти.

Вик вече се бе приближила и виждаше добре украсата на елхата. Гледката я накара да изохка стреснато. Глави, почернели, но не разложени — студът ги бе запазил. На местата на очите зееха дупки. Устите бяха зяпнали в безмълвни писъци. На една от главите — на теснолик мъж с руса козя брадичка — се мъдреха очила с рамки от зелен кристал с форма на сърца. Всички лица бяха на възрастни хора.

Призракът сви и спря, запречвайки пътя. Вик превключи на първа скорост, стисна спирачката и също спря, на десет метра от него.

Децата наизлизаха изпод дървото. Повечето се насочиха към призрака, но част наобиколиха Вик, оформяйки нещо като човешка, или може би нечовешка, барикада.

— Пусни го, Манкс! — изкрещя Вик.

С мъка успяваше да удържи треперенето в краката си, причинено от студ и страх. Нощният мраз щипеше ноздрите ѝ и глождеше очите ѝ. Гледката навсякъде бе противна. Елхата бе накичена с останките на възрастни хора, имали нещастието да се озоват в Коледната земя. Ограждаха я безжизнените кукли на Манкс, с безжизнени очи и безжизнени усмивки.

Вратата на призрака се отвори и Чарли Манкс излезе.

Когато се изправи в цял ръст, той положи шапка на главата си — шапката на Маги. Намести периферията ѝ и я кривна леко на една страна. Вече бе по-млад от Вик и изглеждаше сравнително добре с високите си скули и острата брадичка. Част от лявото му ухо все още липсваше, но белегът бе розов, лъскав, гладък. Горната му челюст бе издадена напред, което му придаваше вид на дебил. Поклащаше небрежно сребристия чук в ръката си — махало на часовник, който отмерва времето на място, където цари безвремие.

Луната изхърка. Земята се разтресе.

Той се усмихна на Вик и сне шапката на Маги за поздрав, после се извърна към приближилите го деца. Дългите поли на палтото се увиваха около краката му.

— Здравейте, мъничета — каза той. — Много ми липсвахте! Да светнем, за да мога да ви огледам.

Той вдигна свободната си ръка и дръпна въображаема връвчица.

Сините лампички на въртележката с шейните засветиха, виенското колело засия. Някъде наблизо се завъртя люлка, а от невидими говорители зазвуча музика. Ърта Кит 31 31 Американска актриса, певица и кабаретна звезда. Едно от най-известните ѝ изпълнения е коледната песен от 1953 г. „Santa Baby“. — Б.пр. запя с мръснишко-сладкия си и палаво-послушен глас, обяснявайки на Дядо Коледа колко добро момиче е била с тон, който навяваше мисъл за тъкмо обратното.

На ярката карнавална светлина Вик видя, че дрехите на децата са изцапани с кал и кръв. Едно момиченце се затича към Манкс с протегнати ръце. По дрипавата му бяла нощница имаше кървави следи от пръсти. То обви ръчичките си около крака на Манкс. Той го погали по темето.