Джо Хилл - Носферату

Дебелото момиче направи крачка напред и метна сатъра като индианец от филмите за Дивия запад. Тъпият връх на острието попадна точно в болното коляно на Вик. Болката бе чудовищна.

Спирачката отново се изплъзна от ръката на Вик, а триумфът отново подрипна. Раницата се повлече след мотора, защото презрамката ѝ се бе закачила за задната стъпенка, която бе свалена от возещия се допреди малко отзад Лу. Както винаги, Лу Кармоди спасяваше положението. Все още разполагаше с експлозиви, макар в момента да не ѝ бяха подръка.

Експлозив! Беше притиснала извадения пакет към гърдите си, а таймерът вероятно тиктакаше. Всъщност не се чуваше никакъв звук, подсказващ, че устройството е задействано.

„Отърви се от него — помисли си тя. — Направи така, че той да разбере какви поразии могат да правят тези пакети с тор.“

Децата се приближаваха. Излизаха изпод клоните на дървото и пристъпваха напред към паважа. Тя чу меки стъпки зад себе си. Видя, че високото момиче все още държи Уейн. Двамата стояха до призрака, момичето го бе подхванало с една ръка изотзад, през гърдите. В другата си ръка то държеше крив нож, който вероятно нямаше да се поколебае да използва… срещу Уейн.

Тогава едно от децата се хвърли към нея. Вик даде газ. Моторът се стрелна напред и детето се пльосна по корем на пътя. Раницата бе направила няколко подскока по заснежените павета.

Вик насочи мотора право към ролс-ройса, сякаш възнамеряваше да се блъсне в него. Манкс сграбчи малкото момиче — Лори — и се отдръпна към отворената врата в опит да го предпази. Благодарение на тази бащинска постъпка Вик разбра всичко. В каквото и да се бяха превърнали децата, каквото и да им бе направил той, целта му бе да ги защити, да не позволи да бъдат прегазени от света. Той вярваше с цялото си сърце в своята почтеност, подобно на всички психопати.

Натисна спирачката, стисна зъби заради острата болка в лявото коляно и завъртя кормилото. Моторът се завъртя на почти сто и осемдесет градуса. Към нея тичаха десетки деца. Даде отново газ, триумфът изрева срещу тях и те се разпръснаха като суха шума от ураганен вятър.

Едно от тях обаче — височко момиче с розова нощница — приклекна, оставайки на пътя на Вик. Вик се канеше да го прегази, но в последния момент завъртя кормилото и го заобиколи. Сърце не ѝ даваше да блъсне дете.

Моторът се люшна по хлъзгавата настилка и загуби скорост, а момиченцето изведнъж се метна към него. При качването си на задната седалка то заби ноктите си, които бяха дълги и нащърбени като на стара вещица, в крака на Вик.

Вик отново даде газ и моторът се понесе около елхата.

Лепналото се на гърба ѝ момиченце ръмжеше като куче. Едната му ръка се обви около кръста на Вик, която едва не изпищя от пронизалия я студ.

Момиченцето вдигна веригата, която държеше в другата си ръка, и я стовари върху лявото коляно на Вик, сякаш знаеше как може да причини голяма болка. Под капачката на младата жена избухна пиратка. Тя застена и замахна назад с лакът, уцелвайки момиченцето право в бледото кукленско лице.

То изврещя задавено, а Вик се извърна назад, като в този момент усети как сърцето ѝ подрипна в гърдите, и загуби контрол над триумфа.

Красивото лице на момичето се бе изкривило. Устните му се бяха изопнали в нещо като нащърбена розова дупка, под която се точеха редици остри зъби. Езикът му бе черен, а дъхът му миришеше на гниещо месо. Зяпна още по-широко, после впи зъбите си в рамото на Вик.

Сякаш я бе закачил верижен трион. Ръкавът и кожата под него се разпраха, рукна кръв.

Моторът падна на дясната си страна сред струя от златни звезди и се плъзна със стъргане по паважа. Вик така и не разбра дали бе скочила, или бе изхвърлена, разбра само, че вече не е на седалката, а се търкаля по пътя.

— СВАЛИХМЕ Я, СВАЛИХМЕ Я! НАРЕЖЕТЕ Я, УБИЙТЕ Я!

Луната разтрисаше всичко с виковете си, сякаш наблизо минаваше колона от тежкотоварни автомобили.

Вик лежеше по гръб с разперени ръце и отпусната на паважа глава. Взираше се в приличащите на сребърни галеони облаци ( размърдай се ).

Опита се да определи колко тежко е пострадала. Вече изобщо не чувстваше левия си крак ( размърдай се ).

Дясното ѝ бедро като че ли бе силно охлузено. Надигна леко глава и светът внезапно се завъртя. Догади ѝ се ( размърдай се ).

Примигна и за момент облаците изчезнаха, изместени от статичен шум — буря от черни и бели частици ( РАЗМЪРДАЙ СЕ ).

Надигна се на лакти и погледна наляво. Беше се изтърколила чак до единия от пътищата, водещи към увеселителния парк. Стрелна очи към площада. Около петдесет деца тичаха безмълвно към нея. Зад тях се издигаше високата колкото десететажна сграда елха, а някъде зад нея бяха призракът и Уейн.