Скот Сиглър - Земно ядро

Надяваха се, че отговорът се крие в загадъчните роботи, които Ранди бе кръстил ИО, съкратено от „изкуствени организми“. Сребристите същества се таяха навсякъде. Изглежда наблюдаваха , а понякога дори следяха Ангъс и Ранди. Ангъс не знаеше какво да мисли за поведението им, но знаеше, че има само един начин да разбере как функционират тези толкова сложни машини.

Следи от ИО имаше навсякъде в този район, поне навсякъде, където скалите бяха покрити със сух нанос. Тук следите бяха много повече, отколкото на предишните места. Беше истинско свърталище на ИО и определено можеха да хванат едно по-лесно.

Всъщност Ранди бе готов да го хване. Ангъс щеше да е стръвта. Вече бяха установили, че четирикраките роботи реагират най-вече на движение и шум и пазят дистанция от поне петнайсет метра. Ранди лежеше неподвижно на двайсет метра навътре в тунела, наполовина заровен в прахта и скалите. Бяха увесили едно одеяло от тавана и се надяваха да им послужи за мрежа.

Ангъс погледна ръчния си монитор. Тежеше по-малко от четиристотин грама, но имаше десетсантиметров дисплей и се виждаше отлично. Устройството приемаше данни от малките сензори за движение, които бяха поставили на трийсет метра навътре в тунела. Първоначално бяха донесли тези сензори, за да следят персонала на „Земно ядро“. Сега обаче детекторът на движение даваше безценни данни при наблюденията на ИО.

На дисплея се виждаше карта на тунелите в диаметър сто метра. Той стоеше в центъра на тази голяма окръжност. На екрана бавно примигваше червена точка. Ангъс удари лопатата в стената три пъти. Това беше сигнал за Ранди, че ИО се движи към него. Не искаха да използват уоки-токитата, преди да са установили метода на комуникация на ИО.

Несъмнено ИО бяха най-сложните роботи, които бе виждал. Ангъс смяташе, че обикалят по предварително зададена програма и вероятно използват някакъв вид логика, за да маневрират из тунелите и да събират данни. Данните сигурно им служеха за съставяне на подробни карти на естествените тунели. При запълване на паметта роботите най-вероятно се връщаха на повърхността, за да предадат информацията на собствениците си.

Той наблюдаваше червената точка. Тя бавно се появяваше и изчезваше, което означаваше, че ИО стои неподвижно. Колкото по-бързо се движеше ИО, толкова по-бързо примигваше точката. Ангъс хвана табелката „Килрой“ и я заби в дупката, като се постара да вдигне шум.

Точката изведнъж започна да мига По-бързо и тръгна към него. Той бързо удари малката лопата два пъти в стената. Това бе сигнал за Ранди, че ИО се приближава бързо. Ангъс затаи дъх. Точката се движеше към него, после спря и отново замига бавно.

— Ангъс, ела тук! Хванах го!

Ангъс се затича в тунела. Чувстваше се като някой първобитен пещерняк, тръгнал на лов. Лъчът на лампата му се мяташе лудо. Стигна до Ранди и мърдащото одеяло.

Бяха разцепили одеялото на няколко места, като се надяваха да омотаят ИО. Стратегията бе свършила работа. Два от тънките гърчещи се крака на робота се подаваха от одеялото. Лъскавото сферично тяло бе впримчено вътре и се опитваше да се измъкне. Чуваше се вой и бръмчене, но ИО, изглежда, здраво се бе омотало.

От кръглото лице на Ранди струеше въодушевление.

— Помогни ми да го омотая! Внимавай с краката, може да са остри!

Двамата се хвърлиха върху оплетения робот, увиха го още повече в одеялото, вдигнаха вързопа и го сложиха в една раница.

— Това проклето нещо тежи — каза Ангъс. Седнаха и загледаха гърчещата се раница, от която ИО напразно се опитваше да се освободи.

— И мен ме изненада същото — каза Ранди. Понеже виж как само пълзят по тавана. Мислех, че са от някаква алуминиева сплав, нещо леко. — И двамата погледнаха раницата и се заслушаха в бръмченето, което се разнасяше от нея.

— Добре — каза Ранди. — Какво ще правим сега?

— О, я стига — каза Ангъс. — Учил си биология в училище, нали? Мисля, че е време да направим една хубава старомодна дисекция.

21:43

4731 метра под земята

— Професор Рийвс, събудете се.

Една ръка разтърсваше рамото ѝ леко, но настойчиво. Сънят я изкушаваше, караше я да забрави разтърсването и отново да се потопи в него. Но разтърсването не спираше. Тя усещаше как ръката я стиска нежно, но твърдо и я кара да ѝ обърне внимание.

— Професоре, събудете се. В опасност сме.

Тя примигна и отвори уморено очи. Тялото ѝ протестираше срещу липсата на сън. Над нея бе лицето на Конъл. Той отвърна на погледа ѝ само за миг, после отмести очи към тунела. Тя забеляза, че с другата си ръка е насочил автомата в посоката, в която гледаше. Дулото отразяваше светлината от лампата му в тънка смъртоносна метална ивица.