Скот Сиглър - Земно ядро

Конъл погледна Мак и попита:

— Някакви предложения?

— Мислех да поемем по този път до Плътната маса, но в картата не е отбелязано, че това е река — каза Мак. — Ще трябва да я преминем и да продължим през тунелите от другата страна.

Конъл кимна. О’Дойл дойде и погледна картата. Докато двамата с Мак се опитваха да решат какво да правят по-нататък, Конъл потърси място да седне и да отмори коляното си. Непрестанното пълзене по скалите бе накарало старата травма от катастрофата да се обади. Той седна до реката, а лампата му заигра из плитчините.

Коленичи, като леко потрепери от болка, и потопи ръка в реката. Водата изглеждаше черна и студена, но почувства топлината ѝ дори през ръкавиците на кул-стюма.

Загледа се по течението, което трябваше да ги отведе до Плътната маса. Реката се извиваше застрашително, тъмна и ненаситна, готова да ги погълне.

— Не можем ли да пригодим нещо и да плаваме по реката, О’Дойл? — попита Конъл. — В крайна сметка тя ще ни отведе точно там.

— Дори не си го помисляйте, господин Къркланд — отвърна О’Дойл. — Не знаем колко е дълбоко, а и вижте течението. Трябва да я преминем, нямаме друг избор.

О’Дойл започна да съблича кул-стюма си. Мускулите на ръцете му потрепваха при всяко движение, както и тлъстините на корема. Всички се вторачиха в множеството малки знамена, татуирани на гърба и ръцете му. Конъл разпозна някои от тях: Бразилия, Аржентина, Франция, Ирак, Кувейт, Саудитска Арабия, Египет, Турция, Австралия, Русия, Колумбия, Алжир. Знамената бяха подредени в редове и колони и покриваха целия му гръб от тила до кръста. Простираха се дори по горната част на ръцете.

— Ти да не си рекламно лице на Организацията на обединените нации? — попита Вероника.

О’Дойл се засмя.

— Нещо такова, професоре.

— Защо се събличаш? — попита Либранд; в очите ѝ се появи тревога.

— Защото няма да мога да преплувам напряко. — О’Дойл се освободи от костюма, без да се срамува от голотата си. Махна към въртопа до едни грапави камъни на отсрещния бряг. — Погледнете накъде върви течението. Сигурно ще се ударя в тази плитчина. Със сигурност ще скъсам костюма и дори да успеем да минем оттатък, няма да изкарам дълго в тази жега.

Беше прав. Кул-стюмите им помагаха да забравят, че в пещерата температурата бе 93 градуса по Целзий.

— Господи! — възкликна О’Дойл. По цялото му тяло изби лъскава пот. — Адски е горещо.

— Не е нужно да го правиш, О’Дойл — каза Конъл.

— Разбира се, че е нужно. Разполагаме с ограничени запаси, господин Къркланд. Не можем да си позволим да се откажем.

— Водата сигурно е почти гореща — каза Конъл. — Няма да издържиш дълго.

— Значи ще трябва да мина бързо — отвърна О’Дойл и махна на Либранд да му донесе въже. Тя му го подаде, докосна ръката му и го погледна в очите. О’Дойл отвърна на погледа ѝ с бърза уверена усмивка, после погледна останалите и извика с отсечения си командирски глас, сякаш те бяха на обучение при него:

— Ще се вържа с това въже. — И им го посочи с пръст, сякаш бяха дебили. — Ако течението ме повлече и не успея да стигна отсреща, трябва да ме издърпате, все едно съм голяма риба.

Той завърза въжето около гърдите си, хвърли другия му край на Конъл и внимателно нагази в реката. Пропадаше с всяка бавна стъпка, сякаш слизаше по стръмна стълба, водата се плискаше около тялото му.

Всички хванаха въжето. Конъл стоеше най-близо до водата. Санджи беше най-отзад, опасал въжето около кръста си.

О’Дойл пое дълбоко дъх и се хвърли във водата. Светлините на лампите го следяха. Татуираното му тяло се открояваше ярко в тъмната пропаст. Конъл видя, че О’Дойл не плува направо към отсрещния бряг, а малко срещу течението, към една скала, която се издигаше над реката като перка на акула.

Беше опитен плувец и бе преценил посоката правилно. Успя да стигне стърчащата скала, преметна въжето, но в същия миг течението го запрати право върху ръбестите камъни и го повлече надолу.

Въжето рязко се изопна и го дръпна към водата. Вероника загуби опора и падна. Санджи загуби равновесие, краката му се хлъзнаха в калта и той тупна по задник.

Въжето завлече Конъл във водата, но той не го пусна. Реката се пенеше около раменете му. Мак цамбурна непосредствено зад него, нагазил до кръста. Либранд изпъшка и се напрегна. Краката на Мак се подхлъзнаха в тинята и той падна по лице във водата, земята се лудо, за да се пребори с течението.

Животът на О’Дойл бе в ръцете на Конъл и Либранд, Въжето теглеше Конъл към реката, изплъзваше се от ръцете му. Водата се вихреше около главата му и влизаше в устата и носа му. Конъл заби пети в невидимото дъно и задърпа с всичка сила. Вдигна глава, за да си поема дъх, но гълташе наполовина въздух, наполовина вода.