Скот Сиглър - Земно ядро

Когато се окажеше студено, неподвижно и мъртво.

18:26

Кейла завлече кутията с инструменти в убежището си. Беше се опитала да преброи телата и да ги сравни със списъка на служителите, който си бе съставила по време на наблюденията си, но бързо разбра, че това е невъзможно. В целия район имаше заровени части от трупове, като повечето бяха овъглени. Трябваше да отдаде заслуженото на съществата. Определено бяха усърдни.

Въпреки че лагерът бе разрушен, в развалините откри съкровище — един от локаторите „Марко“ на Ангъс, който служеше за проследяване на хора, изгубени в пещерите. Пламъците бяха овъглили металната повърхност, но въпреки това уредът изглеждаше в изправност. Бе ровила повече от два часа в останките от лабораторията, като се надяваше да намери такъв уред.

Локаторът „Марко“ ѝ помогна да преброи телата много по-точно, отколкото можеше да се справи без помощта му. Без него единственият начин бе да преброи черепите. Повечето от тях обаче бяха строшени и заровени доста дълбоко. Трябваше да признае на Ангъс едно — той работеше наистина качествено. Малките предаватели „Поло“ работеха дори след като телата, към които бяха прикрепени, бяха станали на пепел.

Всичко на всичко липсваха дванайсет души. Дванайсет имена, които не бяха сред разкъсаните тела, заровени сред развалините на лагера.

Професор Вероника Рийвс. Професор Санджи Хаак. Берта Либранд. Патрик О’Дойл. Мак Хендрикс.

Сони Макгинес. Конъл Къркланд. Фриц Шъруд. Лашон Дженкинс. Брайън Янсон.

И разбира се, Ангъс Кул и Ранди Райт.

Сигурно бяха мъртви. Всички, с изключение на Ангъс и Ранди, бяха в пещерите, когато чудовищата атакуваха. Дори по някакъв начин да бяха избегнали кръвожадните същества, оцелелите бяха приклещени под цели километри скали без изход. Тя не искаше да прави предположения, но на този етап трябваше да отпише Конъл и останалите.

Изглежда, Чо бе единственият, който бе успял да избяга от лагера. Тя го бе накълцала на парчета с един счупен нож с формата на полумесец, останал от нападателите. После бе изгорила тялото. Сега той не можеше да бъде различен от останалите жертви.

Ами Ангъс и Ранди? Какво щеше да прави с тях? Те още бяха в болницата в Милфорд… и можеха да се върнат всеки момент. Трябваше да се справи с тях, и то бързо. За всеки случай. Нямаше много време. Скоро Барбара Йекли щеше да изпрати хора да разберат защо Конъл не отговаря. Тогава играта щеше да свърши.

Тя трябваше да се свърже с АНС възможно най-бързо, преди да се е появил някой от „Земно ядро“. И да се увери, че всички служители на корпорацията са мъртви, преди да дойдат хората на АНС. От агенцията щяха да се поколебаят за нещо толкова просто като избиването на няколко оцелели. Кейла го знаеше от опит. Опит, придобит с мъка. Опит, който ѝ бе коствал обещаваща кариера в АНС.

Сега се състезаваше с времето. Трябваше да поднесе информацията, опакована с панделка и на сребърен поднос, без никакви усложнения. Имаше само една възможност и тя бе да се увери, че директорът на АНС Андре Вожел ще предаде информацията на президента. Това неимоверно би ускорило политическата кариера на Вожел. Той щеше да контролира откритието и вероятно щеше да е една от основните фигури, които докладват на президента, макар че работата на място щеше да се ръководи от въздушните сили и служителите в Зона 51 в Невада.

Взе устройството за безопасна комуникация. Беше дошло време да осъществи контакт и да изиграе картите си, но не можеше да си позволи от АНС да засекат къде се намира. Трябваше да настрои няколко сателитни препредавания на сигнала, за да направи невъзможно определянето на местоположението. Това място бе единственият ѝ залог. Възнамеряваше да го държи в тайна, докато не изпълнят единственото ѝ искане.

Преди да се обади обаче, трябваше да предприеме едно бързо пътуване до болницата „Милфорд Вали Мемориал“.

18:31

4728 метра под земята

Конъл стоеше с останалите и се взираше в безизходицата пред себе си.

— Е, дотук с идеята да вървим изправени — извика Либранд. Трябваше да викат, за да се чуват сред грохота на реката.

— Знаех си, че съм чувал този тътен — каза Мак. — Виждал съм подземни реки и преди, но никога нещо такова.

Светлините на лампите им играеха по тъмната повърхност на водите. Широката над двайсет метра развълнувана река беше с цвят на оникс, водопадът се изливаше от височина поне трийсет метра. Стените бяха набраздени от седименти в сиви, червени и жълто-кафяви оттенъци. Най-горе, там, където лампите им хвърляха съвсем слаба светлина, блестеше слой снежнобял гипс — таван, който съответстваше на великолепието на варовиковата бездна и черната река. Двайсет метра надолу по течението бучаха бързеи и бе невъзможно да минат. А трябваше да вървят по течението.