Скотт Сиглер: Земно ядро

Уилфорд Иго-младши сключи пръсти около кръглия камък, пое дълбоко дъх и бутна с всичка сила. Камъкът помръдна на сантиметър и изстърга. Той затаи дъх и зачака, ослушваше се за още звуци от търкащи се камъни — звуци на сигурна смърт.

Но нищо не се чу. Той облекчено си пое дъх. „Няма смисъл да се отпускам — каза си. — Ще трябва да го направя още десетина пъти, докато го отместя“.

— Още малко, Уил — каза приятелят му Самюъл, който стоеше зад него в тясната пещера.

В отговор Уил само изсумтя. Лъчът светлина от миньорската каска на Сам трептеше и шареше във всички посоки. Каската на самия Уил лежеше вдясно зад него — беше се наложило да я свали, за да се провре през тесния процеп в скалите.

Лампата от каската хвърляше първата светлина в това катраненочерно място от десетилетия, а може би и от векове. Вътрешността на пещерата никога не бе докосвана от слънчев лъч. Намираха се много навътре в зоната на вечния мрак.

— Стига си мърдал тая проклета лампа, Сам — изсумтя Уил. — Ако преместя този камък не както трябва, всички ще умрем. — Светлината спря да шари, но само за миг. После отново започна да подскача насам-натам, следваше развълнуваните движения на главата на Сам.

Уил потисна раздразнението си и се опита да се съсредоточи, а това не бе лесно в неговото положение. Бе заклещен в прохода, който бяха успели да отворят със Самюъл и Дъглас през последните три дни. Проходът бе част от много по-голям тунел, който отиваше надолу в планината. Главата на Уил бе в долния край на склона, а тялото му лежеше в наноса прах, който покриваше пода на пещерата. Младежът се чувстваше така, сякаш ще се спуска с главата надолу, макар че в действителност не помръдваше, особено след като не можеше да помести камъка.

Преместването на камъка обаче не бе същинският проблем. Да, наистина трябваше да го премести, просто трябваше да го направи. Но камъните, които го заобикаляха, бяха остатъци от древна хлътнатина. Не можеше да се предвиди как са разположени един спрямо друг. Ако отстранеше „ключов“ камък, дори и малък, всичко можеше да се срути.

— Хайде, Уил — каза Самюъл. Развълнуваният му глас отекна сред студените каменни стени. — Опитай малко наляво.

— Свети нагоре, Андерсън — отговори Уил и отново започна да се бори с варовития камък; ръцете му затрепериха от усилие, примесено с изтощение.

Преди хиляди години през този проход бе минавала подземна река. Сега от нея бе останал само тунелът, покрит от сух нанос прах, дълбок пет сантиметра и фин като брашно. Същият този прах покриваше потната кожа на Уил.

От лицето му капеше пот и заради нелепата му поза изглеждаше сякаш се стича нагоре по врата и бузите му, право в парещите му очи. Уил чуваше тежкото си дишане, докато се бореше с камъка: отекваше силно — не заради клаустрофобично малкото пространство, а заради липсата на каквито и да било други звуци. На стотина метра навътре в пещерата всякакви звуци се изгубваха. Не се чуваха дори насекомите, макар не толкова навътре те наистина бяха странни — слепи щурци с крехки антенки, двойно по-дълги от телата им, някакви бръмбарчета, които непрестанно ровеха в пясъка, и призрачно бели дългокраки паяци, които никога не бяха виждали слънчева светлина.

— Сам, спри да местиш тая проклета лампа! — За Сам възможността да влязат в пещерата, дълбоко в сърцето на планината, да пътуват навътре сякаш са кръвни телца в кръвоносната система на самия камък, бе като сбъдната мечта. Той нямаше търпение да преодолеят тази хлътнатина и да продължат да изследват тунела. Уил също искаше да разбере какво се крие по-нататък, но в момента изобщо не му беше до тунела, геологията или факта, че ужасно му се пикаеше. За него всичко се бе свело до ръцете му и проклетия упорит кръгъл камък, по който вече имаше кръв от ожулените му ръце.

— Опитай малко наляво, Уил — обади се пак Самюъл.

— Благодаря за съвета, Айнщайн — каза Уил, но тъй като нямаше по-добра идея, бутна силно наляво и камъкът се плъзна с цели пет сантиметра.

— Леле! — възкликна Самюъл. — Гледай, гледай, мръдна!

— Мисля, че почти успях — изпухтя Уил. О, проклетият камък искаше да съпротивлява, но беше късно.

Чу глухи стъпки от горната част на тунела. Дъглас Надя пристигаше грациозно като пиян слон. Уил не можеше да разбере как толкова слаб човек може да вдига толкова шум.