Скотт Сиглер: Земно ядро

А зрънце истина понякога се отплаща със зрънце злато. Или със зрънце сребро в случая. Сони не бе придирчив.

Снегът се сипеше яростно, почти заслепяващо, чистачките изхвърляха огромни парцали от предното стъкло. Вятърът фучеше, а снежинките очертаваха пътя му като трасиращи куршуми. Конъл се наведе напред и присви очи. Видимостта бе само стотина метра. Бръснещият сняг замъгляваше светлината на лампите от двете страни на виещия се път.

— Може би трябва да спрем за малко, скъпи — каза Кори. — Празненството още е в разгара си. Макар че се чудя колко още ще издържи без душата на компанията, който да очарова всички. — Ръката й се пресегна към неговата, която бе стиснала волана. Той й хвърли бърз поглед и се усмихна успокоително.

— О, сигурен съм, че ще намерят начин да празнуват и без мен — каза и погали ръката й. — Освен това предпочитам да прекарам поне част от първия ден на новата година с жена си, а не с куп шумни пияни колеги.

Тя му се усмихна с топлата нежна усмивка, която бе привлякла погледа му на едно новогодишно празненство преди шест години. Привлече го и така и не го пусна. Той й се ухили в отговор.

— Не се тревожи — каза й с усмивка. — Ще се оправим.

Бурята ставаше все по-силна, а той нямаше намерение да прекара нощта в дома на шефа си и да спи на пода до мъртвопияни колеги, разпръснати като жертви на жестокото клане. В края на краищата бе Нова година, годишнина от нощта, в която бе срещнал жена си. Щеше да прекара нощта само с нея в собствената им спалня.

Взря се наляво, после надясно. Не видя нищо през плътната пелена сняг. Натисна леко съединителя и гумите заскърцаха по покритата със сняг настилка.

Не се чу изскърцване на спирачки, нито писък на клаксон. Просто внезапен силен сблъсък и гаден шум от стържеща ламарина. Колата се наклони наляво, задницата се завъртя по мокрия кишав паваж. Ударът вряза колана на Конъл в гърдите му толкова силно, че му изкара въздуха. Колата се завъртя като пумпал, почти на 360 градуса, задницата хлътна в канавката. Главата на Конъл рязко се килна назад, когато колата спря. Така внезапно, както бе започнало, всичко приключи и настана пълна тишина, с изключение на пукането на повредените двигатели — изстиваха в студената нощ.

Конъл примигна — ръцете му още бяха вкопчени в кормилото — и се опита да осмисли станалото. Вратът му пулсираше от тъпа болка. По дясното му коляно течеше нещо топло, прониза го остра болка. Умът му най-накрая се съсредоточи върху една-единствена дума: катастрофа .

Обърна се към Кори. От уличните лампи се процеждаше бледа светлина. Ударът бе помел вратата от нейната страна, от стъклата бяха останали само нащърбени парчета, лъскавият линкълн се бе превърнал в купчина разкривени ламарини, разкъсана кожа и съдран плат. Другата кола се бе ударила във вратата толкова силно, че Кори бе избутана почти до средата, на седалката. Снежинките навяваха през счупените прозорци и се стапяха при допира с кръвта.

Очите й се бяха разширили от шока и болката. Прекрасната й руса коса бе полепнала по лицето й, сплъстена на яркочервени петна. И в нея блестяха парчета стъкло. Кръв течеше от главата, бузите и брадичката й и зацапваше бялото й палто.

Тя го погледна, на лицето й бе изписан ужас.

— Конъл? — Нещо заклокочи и промени мекия й глас. Беше слаб, почти шепот.

Конъл почувства пристъп на паника, изблик на сляпа ярост. Не беше нужно много, за да се досети, че тя ще умре, ако не доведе помощ.

— Спокойно, мъничката ми — каза Конъл с висок и прегракнал от страха и адреналина глас. Задърпа непохватно колана си. Ръцете му се хлъзгаха от кръвта.

— Конъл? — повтори тя със същия беззвучен шепот. Очите й бяха стъклени. Вдигна немощно окървавената си ръка към него.

Той я хвана и усети малките счупени костици под кожата.

Вече бе твърде късно и той го разбра. Усети как очите му се пълнят със сълзи, но ги пропъди. Притисна обезобразената й ръка към бузата си.

— Тук съм, мъничката ми. Тук съм.

Главата й клюмна. Конъл чу гласове, извисяваха се над воя на вятъра. Около колата се появиха лица. Колеги и загрижени приятели го питаха как е. Очите му останаха приковани в мъртвата му съпруга. Снегът се сипеше около тях, тихо и леко.

Държеше ръката й до бузата си — топлината й се изгуби и ръката бавно изстина, като току-що уловена риба, хвърлена в лед.

Конъл се надигна. В гърлото му бе заседнал вик. Замръзваше, но не от снега в съня си, а от потните чаршафи, които пуснатият докрай климатик бе вледенил.