Скотт Сиглер: Земно ядро

О’Дойл щеше да отиде на връх Фитцрой независимо дали Барбара Йекли го финансираше, или не. Тя можеше да ги улесни, да ги екипира по-добре, но той не бе тук да й иска разрешение.

— Защо? — попита Барбара най-накрая. — Защо да го правиш? Това няма да върне моя Конъл.

— Защото… — започна О’Дойл и спря, тъй като го заля вълна от емоции. Не бе изричал тези думи повече от десетилетие. Гърлото му изведнъж се сви, очите му се напълниха със сълзи. Той примигна, пое дълбоко дъх и се овладя. Не беше време да скърби. За Патрик О’Дойл скръбта не се изразяваше в това да седне в удобен офис. Той трябваше да убие това, което бе причинило тази скръб. — Защото Конъл Къркланд беше мой приятел, госпожо.

Барбара отново го загледа, този път дълго и сурово, сякаш искаше да каже: „Много лесно мога да разбера дали ме будалкаш“. Но Патрик О’Дойл не я будалкаше.

— Дай ми бюджета — каза тя. Патрик й подаде документ от десет страници. Тя бавно го прелисти и изчете всичко. Не бързаше. Патрик и Берта търпеливо чакаха да свърши.

— Това са доста огнестрелни оръжия, господин О’Дойл.

— Обичам да се подготвям добре, госпожо.

— И защо смяташ, че аржентинските власти ще позволят всичко това?

О’Дойл несъзнателно потърка десния си бицепс, точно там, където на кожата му бе татуиран правоъгълник с две светлосини ивици и една бяла по средата, а на нея имаше слънце с лъчи.

— Имал съм работа там и преди — отвърна той. — Знам точно какво правя.

— Половин милион не е дребна сума, О’Дойл. Защо смяташ, че искам да участвам в това?

— Защото изобщо не ви е грижа за парите, госпожо, ако ми позволите да съм искрен. Както и мен.

Барбара отново сведе очи към бюджета, но този път очевидно не го четеше. Просто искаше да скрие очите си, да скрие сълзите, които напираха в тях.

— Загубих трийсет и седем души в тази мина — въздъхна тя. — Трийсет и седем мои служители. Познавах ги. Трябваше да се обадя на семействата им и да им кажа. Знаеш ли какво е това?

О’Дойл кимна.

— Да, госпожо. Знам точно какво е.

Барбара бавно кимна.

— Да, знам, че знаеш. Не искам да умира никой повече.

Берта се наведе напред, протегна сакатата си ръка и леко стисна ръката на Барбара. Възрастната жена дори не трепна, това трябваше да й се признае.

— С Патрик ще заминем с или без подкрепата на „Земно ядро“ — меко каза Берта. — Ще има хора, които ще бъдат изложени на риск независимо какво ще направите. Той просто си помисли, че бихте искали да станете част от това. Да се разплатите лично, така да се каже.

— Ще ти платя да не ходиш — каза Барбара. — Ще ти дам милион долара, ако оставиш тази лудост зад гърба си и започнете новия си живот заедно.

О’Дойл поклати глава.

— Не, госпожо, благодаря. Както каза съпругата ми, заминаваме.

Барбара въздъхна, избърса една самотна сълза и кимна.

— Знаех си, че ще кажеш така. Усещам го в теб, О’Дойл. Добре, ще финансирам глупавото ви безсмислено отмъщение.

Изписа един номер на визитна картичка и му я подаде.

— Обади се на този номер утре сутринта. Харви ще уреди всичко. Това не бива да се свързва със „Земно ядро“, нали разбираш.

— Разбира се, госпожо — отвърна О’Дойл.

Тя се завъртя със стола си и им обърна гръб. Загледа се през прозореца към Детройт Ривър.

О’Дойл се изправи. Срещата бе приключила. Берта го последва към вратата.

— О’Дойл — каза Барбара, без да се обръща, точно преди да излязат. Гласът й бе натежал от сълзи. Сълзи, които старата жена вече не можеше да крие.

— Да, госпожо?

— Избий ги всичките — задавено изхлипа тя. — Избий ги до крак!

О’Дойл кимна и каза:

— Не се тревожете, госпожо. Ще се погрижа за всичко.