Скотт Сиглер: Земно ядро

Така и не разбраха предназначението му.

Беше чакала достатъчно.

Помъчи се да се изправи. В главата й пулсираше остра болка. Отдавна не я бяха удряли така. Конъл се оказа много по-голям боец, отколкото бе смятала. Идваше й да се напсува сама. Бе достатъчно предпазлива, за да не подценява ума му, но изобщо не си бе представяла, че този дългуч е така светкавично бърз.

Нямаше представа защо Конъл я бе оставил жива, но това щеше да е последната грешка в живота му. Вече пет пари не даваше за другите, за АНС и за каквото и да било. Искаше само да види сметката на Конъл Къркланд. Закуцука към реката и оръжията си. Редицата сребристи буболечки потракваше и се поклащаше. При приближаването й се пръскаха, но после пак се подреждаха.

Инстинктът й я предупреждаваше за опасност. Едновременно с непрестанния грохот на реката чуваше писъци, като онези по време на нападението над лагера. Чудовищата сигурно бяха близо и тя трябваше да върви въпреки болката. Защо Конъл й бе оставил оръжие? В това нямаше никаква логика.

Излезе от коридора и погледна надолу по течението. По брега към нея връхлиташе стена от лъскави чудовища. Червено-оранжевите им проблясъци приличаха на светофари в гъста мъгла. Тя изтръпна от ужас, грабна пистолета и започна да стреля.

Оглушителните изстрели удавиха за кратко писъците на скалоподите и тя изведнъж разбра целта на Конъл.

Тя трябваше да отклони вниманието. Трябваше да ги забави, докато той се измъкне. Макар да бе ранена, се целеше отлично и покосяваше прииждащата вълна. Скалоподите падаха като огромни мокри чували. Но бяха прекалено много.

Подсъзнателно преброи деветнайсет изстрела. Затърси друг пълнител, но първият скалопод се хвърли отгоре й. Отвратителният платинен полумесец проблесна в мъглата. Тя изръмжа, наведе се и грабна ножа си от земята.

Около нея се завихриха цветове и пипала.

11:07

Докато изпълзяваше на брега, Конъл чу бързите изстрели на Кейла. Зачуди се дали ще има време да презареди и тръгна към входа на Магистралата на Лин, като влачеше ранения си крак.

Зад него отекна предсмъртен женски писък. Още един негов служител бе намерил смъртта си от скалоподите. Само че този път Конъл нямаше нищо против.

Закуцука нагоре по Магистралата на Лин.

11:21

Още няколко слаби светлини оживяха и осветиха падащата сфера. Отраженията им се плъзнаха по закривената повърхност, минаха отстрани и стигнаха до върха, докато сферата падаше все по-надолу и по-надолу.

В огледалната платина се появиха отраженията на масивни грубо изсечени колони, по-големи от Айфеловата кула, по-високи от небостъргач. Паметници на отдавна изчезнала инженерна и технологична мисъл. В продължение на няколко минути образите на колоните покриваха сферата. След това в долната част на металната повърхност се появи нов образ, постепенно се очерта и се уголеми.

Ясно осветеният под на пещерата.

11:36

— Остави ме — каза Либранд. — Мога да вървя.

— Не можеш — отвърна О’Дойл. Дишаше тежко и се препъваше по склона. — Ранена си.

— Остави ме, дявол да те вземе!

О’Дойл се облегна на каменната стена и внимателно я свали на земята. Пот обливаше пепелявото му лице. Мъчеше се да остане прав.

— Ранена съм, но мога да се справя — каза Либранд. — Кул-стюмът помогна. Мога да вървя. А ти?

— По дяволите, ще намеря сили да изляза оттук — каза О’Дойл. — Да тръгваме. Скалоподите идват.

Продължиха, подкрепяха се един друг. Много добре знаеха, че сребристите буболечки са зад тях и че скалоподите не може да са далече. Бързаха нагоре по стръмния тунел, капнали, на прага на припадък от изтощение.

11:41

Причерня му и падна. В крайна сметка го провали загубата на кръв, а не жегата. Знаеше, че умира. Погледна нагоре към Магистралата на Лин. Колко път имаше още? Не можеше да се справи. Просто не можеше.

Далечните писъци на скалоподите изведнъж се превърнаха в силна какофония в тесния тунел. Идваха. Конъл се претърколи по гръб, седна и разтърси глава. Не биваше да припада точно сега. Трябваше да се държи, да избие колкото се може повече скалоподи, да даде шанс на О’Дойл и Либранд.

Откачи черния ремък на автомата и го овърза около крака си, точно под коляното. Стегна го рязко и ожесточено и преглътна крясъка, който се опита да изригне от гърлото му. Изръмжа и стегна още по-силно. Трябваше да спре кървенето или поне да го забави дотолкова, че да остане в съзнание още малко.