Скотт Сиглер - Земно ядро

Избухването на сферата бе отворило бездна, която природата трябваше да запълни. Планината бавно започна да потъва, а магмата продължи да изригва нагоре като кръв, шурнала от гигантска аорта.

12:08

Ландроувърът се люлееше бясно от трусовете, подскачаше като детска играчка. Земята се тресеше и боботеше. Сони се държеше здраво за капака с две ръце и се опитваше да запази равновесие.

— Мамка му! — В гласа му звучеше изумление и радост. Не можеше да откъсне очи от предсмъртните гърчове на Погребалната могила. — Мамка му, жестоко!

Върхът сякаш се сгъваше в себе си. Невъобразими купища скали изчезваха някъде надолу. Земята се тресеше в яростно негодувание. Сони гледаше като хипнотизиран как прокълнатото място се разпада.

А после започна да се смее неудържимо и размаха юмрук към пропадащата планина. Надяваше се Кейла да е някъде там. Трябваше да се махне оттук, и то бързо. Но продължи да оглежда планината с бинокъла. Искаше да види дали все пак някой не е успял да избяга.

12:11

Либранд извика тържествуващо:

— Дневна светлина! Почти стигнахме!

О’Дойл едва я чу от оглушителния тътен, който изпълваше тунелите. Земята под гърдите му подскачаше. Сякаш се опитваше да пълзи по гигантски батут, докато хиляди деца подскачат, колкото им душа иска. Страхуваше се, че всеки момент ниският таван ще се срути и ще го смачка като хлебарка.

Чуха как някакъв тунел зад тях се сгромолясва. Играещото петно слънчева светлина стана по-ярко… и изведнъж се озоваха навън. Опитаха се да се изправят на бясно тресящото се плато. О’Дойл сграбчи ръката на Либранд и затърси с очи най-безопасния път надолу по сриващата се планина.

12:12

— Мамка му! — възкликна Сони и намести бинокъла. Двама души на малкото плато, където той самият бе влязъл в тунелите само преди дни. О’Дойл и Либранд. Дори от такова разстояние можеше да види, че са ранени — и че са загазили сериозно.

— Е, веднъж се живее — каза той и се вмъкна зад волана.

12:19

Либранд и О’Дойл се препъваха надолу по склона. Повече падаха, отколкото тичаха. Но вече нищо не можеше да ги спре. Тя не се обърна да погледне, но усещаше, че земята зад тях пропада. Свличаше се в някаква бездънна бездна в планината.

Внезапно нов, по-силен тътен разтресе въздуха. Приличаше на рев на гигантска пантера. Изгаряща топлина ги блъсна в гърба.

12:20

— По дяволите! — изкрещя Сони. — По дяволите!

Трябваше да стигне до тези двамата. Пребори се с желанието да обърне колата и да се разкара от целия този ужас.

От центъра на планината изригна огромен гейзер от разтопени скали. Изстреля се високо във въздуха с грация и мощ. Роувърът се блъсна в един камък и рязко отскочи надясно. Сони се насили да откъсне очи от огнения стълб и да следи пътя.

Към него се затъркаля гигантски камък. Подскачаше като гумена топка. Сони кривна наляво и едва го избегна.

Малко пред О’Дойл и Либранд удари спирачки, скочи на земята и затича към тях. По телата им сякаш не бе останало нищо здраво — само рани, кръв и счупено. Единствено в очите им се четеше сила и решителност, сякаш бяха изсечени от камък.

12:21

— Невъзможно — каза О’Дойл, без да забавя крачка. — Сони Макгинес да се притече на помощ на някого. — Обгърна рамото на Либранд и двамата се заклатушкаха към ландроувъра.

Планината пак се разтърси. Магменият стълб запръска и забуча още по-силно. Върху тях се посипа гореща пепел, западаха нажежени камъни. О’Дойл се зачуди дали призраците на току-що опечените скалоподи не ги обстрелват от дълбините на новия си дом в ада.

Сони го задърпа грубо към роувъра, блъсна го на задната седалка, после натика до него и Либранд. Камъни се посипаха по колата като смъртоносна градушка. Черната боя се напука и почна да се бели. Сони обърна и подкара като луд.

О’Дойл и Либранд така и не погледнаха назад. Не можеха всъщност — и двамата бяха припаднали.

Зад тях новият вулкан продължаваше да беснее. Бавно, но сигурно, на мястото на потъналата Погребална могила започна да се оформя конусът на нов връх.

12:24

Безкрайната топлина вече не засягаше Конъл. Ръцете и краката му се бяха вцепенили от студ. Изкашля се и изплю кръв по брадичката си и по камъка, който го беше приковал към земята. Болка пронизваше всяка част от премазаното му тяло, но и тя не го засягаше. Чувстваше я далечна, сякаш бе някакъв образ, някакъв спомен.

Очите му бяха отворени, но не можеше да види нищо. Обгръщаше го мрак. Бореше се за глътки въздух, но дишаше накъсано от болката в счупените ребра и тежестта на камъка върху гърдите му.