Скотт Сиглер - Земно ядро

Затиснат. Премазан. Хванат в капан. Дори да имаше част от тялото му, която не бе счупена или смазана, не можеше да я помръдне заради камъка, който го държеше прикован.

Отново опита да си поеме дъх и изкашля още кръв. Дробовете му се свиха мъчително. Заля го страх от смъртта и изтласка всичко останало. В мъгла от болка и полусъзнание Конъл зачака да умре.

През пукнатините в скалата проблесна слаба светлина. Топла, жизнерадостна светлина. Конъл се опита да погледне натам, но не можеше да помръдне глава. Светлината сякаш проникна в тялото му, заля го и успокои болката. И от светлината дойде глас.

Любимият му глас. Гласът на Кори.

— Мъничката ми — каза той. — О, мъничката ми…

— С теб съм, любов моя. Не се страхувай.

Мисълта на Конъл ту се появяваше, ту се губеше. Не знаеше дали Кори е истинска, или само видение на чезнещия му разсъдък. Не го интересуваше. Тя отново беше с него. Светлината й го изпълваше, заличаваше агонията му, успокояваше изтерзаното му тяло.

Почувства как нещо топло и нежно леко повдига смазаната му ръка. Веднага разпозна докосването й. Нямаше нищо против болката, щом можеше отново да почувства Кори.

Ръката на Конъл бавно изстина в нейната. На лицето му изгря усмивка. Под склопените клепачи очите му застинаха в покой.

Патрик О’Дойл винаги можеше да разпознае истинския лидер.

Жената, която седеше зад бюрото пред него, беше стара и разплута. Сигурно без очилата не можеше да вижда и на метър. Очите зад очилата бяха зачервени, подути и с тъмни кръгове. Нямаше да издържи и пет минути на някой обект. Нямаше да издържи и три минути в тунелите.

Но не беше нужно да издържа пет минути. Тя можеше да си седи на стола, да си пуши пурата и да дава заповеди от хиляди километри. Тази жена имаше пари, а това означаваше, че има власт. Власт, която можеше да й позволи да изпрати убиец на другия край на света, за да отмъсти.

Убиец на име Патрик О’Дойл.

До днес никога не бе чувал гласа на Барбара Йекли. Сега го чуваше. Изпълнен с мъка и някак смутен глас.

— Значи тези… тези същества… са убили моя Конъл?

— Да, госпожо.

— И си сигурен, че е мъртъв?

— Да, госпожо. Няма как да е оцелял във вулкана. Съжалявам, но господин Къркланд е мъртъв.

Тя сведе очи към бюрото и тялото й сякаш се снижи. О’Дойл бе виждал тази реакция и преди, бе виждал как хората просто изгубват желание да живеят. Беше болезнено да я гледа така — тази жена, която всъщност не познаваше. Защото тя преживяваше мъката от загубата на Конъл Къркланд дори по-тежко от него. Но той не бе тук, за да изказва съчувствие. Не бе тук, за да плаче и да утешава.

Имаше бюджет.

Имаше график.

Имаше раса, която трябваше да унищожи.

— Този твой план, тази Аржентина — каза Барбара. — Опасен ли е?

— Да, госпожо, много опасен.

— И още хора ще рискуват живота си?

— Да, госпожо.

— Защо тогава искаш да отидеш? Какво е това измислено мъжество, което те кара да си рискуваш живота? Я се виж, О’Дойл — хич не си в първа младост. Може двамата с теб да поиграем малко на юкър в клуба на ветераните, вместо да се правиш на опасен тип.

— Какво е юкър, госпожо?

— Игра на карти. Май не си от Мичиган.

— Не, госпожо. От Канзас съм.

— Няма значение, скъпи. Виж, прочетох досието ти. Изпълнил си дълга си към страната, свършил си добра работа в „Земно ядро“. Вземи да се пенсионираш най-накрая.

— Знам какво правя, госпожо.

Барбара посочи Берта Либранд, която седеше на стола до О’Дойл.

— И ще вземеш тази мила жена със себе си?

— Да, госпожо. Заедно сме във всичко това.

Барбара въздъхна и погледна Берта.

— Дай пак да ти видя ръката, скъпа.

Берта протегна лявата си ръка. Още имаше палец, но показалецът и средният пръст липсваха. Бяха останали само зашити кокалчета, още покрити с дезинфектант от операцията, която й бяха направили само преди два дни. На безимения пръст имаше лъскава платинена халка. По лявото й слепоочие личаха шевове, а там, където трябваше да е върхът на ухото, имаше черна линия.

— Откога сте женени вие двамата?

— От около четирийсет и осем часа, госпожо — отвърна Берта. — Оженихме се в болницата.

— Такъв ли меден месец искате да имате, идиоти такива? Да съберете наемници, да отлетите за Аржентина и да превземете някакъв кораб, пълен с извънземни, който е погребан под планината? Не сте ли чували за Дисниленд?

— Както каза съпругът ми, госпожо, ние сме заедно във всичко това.

Барбара се опули. Първо на Берта. После на О’Дойл. Лицата им не трепнаха.