Скотт Сиглер: Земно ядро

— Къде беше, Дъглас? — попита Самюъл. — От двайсет минути се мъчим с този камък.

— Какво искаш да кажеш с това „мъчим“? — попита Уил и отново забута. При всяко движение се ослушваше за свличащи се камъни, но нищо не помръдваше с изключение на големия кръгъл камък.

— Издълбах нещо горе — каза Дъглас. Провлеченият му тексаски акцент прикриваше въодушевлението му.

— Дъглас, нали не си изчегъртал името си на входа на тунела? — В гласа на Самюъл прозвуча истинско раздразнение.

— Не, разбира се. В смисъл — не само моето, а на всички ни. А бе, мислите ли, че ще открием още пещерни рисунки или още някой шантав нож като последния път?

— Че к’во ти пука? — попита Самюъл. — Щом минем, ако тунелът продължава надолу, след петнайсетина метра ще слезем под следващия утаечен слой. И ще можем да проучим състава на планината.

— Направо ме разбиваш, Андерсън — каза Дъглас; острият му смях отекна в стените. — Намерихме изгубено индианско племе, може би дори заровено съкровище, а ти мислиш само за геология. Направо не си в ред.

Двамата продължиха да дърдорят, но Уил не ги слушаше. Последната пречка пред по-нататъшното им изследване бе този камък. Бяха открили отвора, докато правеха проучвания за защитата на Самюъл. Планината Уа-Уа бе само на три часа път с кола от университета „Бригам Йънг“, но в нея се криеха какви ли не чудеса на геологията. Плътният планински варовик сякаш се издигаше направо от югозападните пустинни области на щата.

Преди пет месеца се бяха качили на триста метра по склона на безименен връх. Откриха малко плато и тъмен тесен процеп. Процепът водеше към тунел, който продължаваше на стотина метра навътре в планината и стигаше до древната хлътнатина. Тъй като провизиите им бяха малко, решиха да се приберат и да дойдат пак.

Сега имаха достатъчно провизии и нямаха търпение да изследват пещерите. Трябваше да си проправят път сред тежките камъни, за да се доберат до тунела зад тях. Три дни проучваха хлътнатината, поставяха и малки шашки динамит. След всеки взрив разчистваха разклатените камъни. Бе шумна и изнурителна работа, но всички усилия бяха забравени в мига, в който Уил махна последния.

Камъкът се освободи с ужасен стържещ звук, сякаш протестираше. Докато Уил го измъкваше, всички затаиха дъх: очакваха всичко да рухне и да ги смаже.

Но нищо не се случи.

— На̀ ти — каза Уил, гласът му бе преминал в изтощен шепот. — На̀ ти, гадно лайно такова.

— Стига си дрънкал — каза Самюъл. — Просто се махни оттам по-бързо.

На Уил му се искаше да се измъкне от процепа и да извие врата на Сам, но вече нямаше сили. Самюъл и Дъглас го хванаха за глезените и го издърпаха като умряло животно.

Самюъл клекна пред процепа, легна по гръб и светна с лампата навътре.

— Какво виждаш? — Дъглас клекна до Сам и се опита да надникне.

— Тунелът е прав! Доколкото виждам, поне още петдесет метра!

Самюъл закрещя триумфално. Към него се присъедини и тексаският вой на Дъглас. Уил лежеше по гръб, премалял и потен.

Дъглас го перна по крака.

— Ставай, мързеливецо! Виж Самюъл — вече пълзи навътре.

Уил остана да лежи по гръб и да диша тежко, но извърна глава и загледа как слабичкият Сам се промъква през тесния процеп. Помисли си, че скалите приличат на гигантска каменна уста със свити устни, която засмуква Самюъл като макарон.

— Ставай, богаташче.

Уил с усилие се надигна на лакът.

— Дъг, ако още веднъж ме удариш, кълна се, ще…

— Момчета — прекъсна ги Самюъл и провря глава в тесния отвор. — Чухте ли?

— Кое? — попитаха Дъглас и Уил едновременно.

— Този звук… — каза Самюъл. Кичур от тънката му руса коса се бе измъкнал от каската и се поклащаше пред челото му. Виждаха се само главата и ръцете му. На слабата светлина приличаше на говореща жертва на гилотина, прикована към стена от жълто-кафяви и червени камъни. — Прозвуча като вятър в пустиня или нещо такова. Не го ли чухте?

— Нищо не чух — каза Дъглас. Уил просто се строполи по гръб, взря се в катраненочерния тунел и не обърна внимание на превъзбудения Самюъл. Понякога направо мразеше неизчерпаемата енергия на този хлапак.

— Може да има страничен тунел и да става някакво течение — каза Сам. — О, няма значение. Дайте да видим накъде води този.

— Мисля, че богаташчето ще остане тук — каза Дъглас и направи жест, сякаш да удари Уил по крака, но в последния момент се дръпна, без да го докосне.

Уил не каза нищо, само едва-едва вдигна ръка и му показа среден пръст.