Скот Сиглър - Земно ядро

— Сигурно е същият, който е отвлякъл Янсон и е повредил асансьора — каза Либранд. — Така че най-добре да приемем, че са много опасни.

— Има и още нещо — каза О’Дойл, обхождаше с очи всеки сантиметър от пещерата. — Тази машина погледна всички ни. Японците слагат камери на хлебарки, за бога. Знаем, че сребристата буболечка ни видя. Следователно трябва да предположим, че и собствениците ѝ са ни видели. Които и да са тези саботьори, може би знаят, че сме тук.

— Прав си — каза Конъл. — Вземайте оборудването и да тръгваме.

Никой не протестира.

Всички искаха да се измъкнат, и то бързо.

15:58

Песента на Мередит Брукс „Кучка“ гърмеше от уредбата на черния ландроувър. Кейла се носеше със 180 километра в час. Подскочи високо на едно малко възвишение и вдигна облаци прах, удари се в седалката, но едва го усети, защото след възвишението най — накрая видя онова лайно Чо Такачи.

Седеше си нехайно, сякаш се приличаше край пътя. Пистолетът ѝ „Щаер“ GB-80, снабден със заглушител, се опираше леко до ребрата ѝ и ѝ вдъхваше увереност с присъствието си. Тя инстинктивно посегна под седалката, за да се увери, че автоматът „Галил“ е на мястото си. В края на краищата се намираше насред пустинята. Едно момиче трябва да се пази, нали така.

Бързо намали и спря пред Чо. Подскочи, когато той тежко се изправи. Наистина приличаше на лайно. На нещо, което се налага да остържеш от обувката си. Лицето му сякаш беше пържено на огън — червено като рак. Сигурно го болеше дори да мига. На рамото му имаше мръсна, просмукана от кръв превръзка. Кейла си отдъхна. Дори да не го бе открила, той очевидно нямаше да стигне много далеч. Тя забеляза 45-калибровия пистолет с перлена дръжка на кобура под мишницата му. Трябваше да приключи бързо с него.

— Здрасти — каза дружелюбно Кейла. — Май не си добре.

— Ужасно съм — отвърна Чо с болезнена усмивка. — Но и ужасно се радвам, че дойде.

Кейла сложи ръката му на рамото си и го заведе до пасажерското място. Огледа се предпазливо. Никакви коли, никакви хора, нищо.

— Чакай да отворя вратата.

Чо се облегна на ландроувъра и се усмихна, макар да трепереше от болка.

— Доста ме изплаши — каза Кейла.

— Защо?

Кейла отстъпи назад и извади пистолета.

— Защото си помислих, че ще ме прецакаш, лайно такова.

Чо веднага посегна към своя пистолет, но не бе достатъчно бърз.

Кейла стреля три пъти. Всички куршуми попаднаха в гърдите на Чо. Той се килна към колата, завъртя се и падна по лице.

Тя се усмихна и насочи пистолета към главата му.

Дръпна спусъка още два пъти.

16:01

Сони усети как по езика му полепва прах и установи, че е зяпнал. Тя го бе убила!

Просто ей така. Като едното нищо. Беше му пръснала мозъка по целия прашен път. Не беше честно . Чо бе успял да се измъкне от лагера, бе избягал от това, което бе помело всички останали, каквото и да бе то. А тя просто го бе убила.

„Ще си платиш за това, кучко — помисли Сони. — Не знам как, но ще те накарам да си платиш“.

Коя беше тя и какво правеше тук? Любопитството на Сони се разгоря почти колкото яростта му. Той преглътна, обърна гръб на мъртвия Чо и отново се отправи към шосе номер 21, което бе на около пет километра. Щеше да стигне за около час, да се опита да намери помощ и може би да хване кола на стоп до Милфорд и да съобщи на щатската полиция.

После размисли и реши да не излиза на пътя. Не се знаеше кога тази побъркана кучка може да се появи пак. Щеше да прекоси долината Уа-Уа и да се насочи към някоя от десетките мини, пръснати из планината Сан Франциско. Тя беше доста далече — щеше да стигне най-рано два часа след полунощ.

Изведнъж спря. Знаеше, че това място струва милиарди. Знаеше, че Конъл го пази в тайна, но останалите в „Земно ядро“ трябваше да научат какво става. Нямаше да оставят находка като Погребалната могила да им се изплъзне. Лагерът беше заличен. Колко време трябваше да мине, преди корпорацията да изпрати отряд за разследване и да се погрижи за инвестицията?

Внезапно осъзна, че в два след полунощ може да е твърде късно. Ако той знаеше, че „Земно ядро“ скоро ще изпрати отряд, значи жената, която бе убила Чо, също го знаеше. Може би точно затова го бе убила, за да не се обади за помощ.

Беше го убила, за да спечели време.

Да спечели време за какво? Не можеше да извлече кой знае колко руда от планината, преди да се появят хората на „Земно ядро“. Поне не толкова, че да си заслужава да убие човек. Тя не можеше да извлича руда сама, а той не бе видял никой друг сред развалините на лагера.